Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Какви са тия? — извика той. — Що за униформа? И какво държат там? Да не е оръжие?!

— О, не! — простена Холанд. По гърба му полазиха тръпки.

— Какво има?

— Това наистина са защитни костюми… само че срещу химическа опасност. Познавам ги много добре, нали служих при военните…

— Защитни костюми ли? Срещу химическа война? Че от какво ще се защитават?

— От нас — отвърна Холанд.

Военновъздушна база Кефлавик, Исландия

Петък, 22 декември, 22:15 ч (2315 Z)

Миг след като Джеймс Холанд изключи четирите двигателя, прозвуча сигнал от базата:

— Шейсет и шест, чувате ли ме?

— Тук е командирът на полета. Кой е насреща?

— Обаждаме се от наземния екип, сър. Изчакайте малко, ще ви свържем с командната кола. Полковникът… командирът на базата иска да разговаря с вас.

Холанд усети познатото стягане в стомаха. Защо ще ги свързват с командира на базата, вместо с управлението на полетите?

Защото някой с по-голяма власт иска да говори лично с теб, Джеймс , отвърна си сам. Иска да ти каже нещо, дето хич не ти се ще да чуеш: че си една пионка в цялата игра и могат да те командват както пожелаят.

Дик Роб проверяваше нивото на горивото.

— Още не са почнали да ни зареждат! — възкликна учудено.

— Прав си. Не видях никаква цистерна, пък и съм сигурен, че това не е редовното място за зареждане.

Звънецът на стюардесата ги стресна. Холанд включи веднага интеркома.

— Джеймс? — Обаждаше се Барб Ролинс.

— Аз съм, Барб.

— Кажи, какво да правим сега? Да продължаваме ли да държим пътниците по местата им, напитки ли да им сервираме?

Нов глас, идващ отвън, прозвуча в слушалките му:

— Командирът на полета ли е? Тук е полковник Нашър.

Холанд помоли Барб да сервира напитки на пътниците и превключи на наземната честота.

— Чуваме ви, полковник. Тук е капитан Джеймс Холанд. Готови ли сте да ни заредите?

Погледна навън и съзря телефонен кабел, който се виеше по пистата като дълга черна змия и водеше към един голям камион, очевидно подвижен команден пост. На прозореца смътно се виждаше някакво лице, вероятно на полковника, с когото разговаряха в момента.

— Вижте какво, капитане — отговори доста смутено полковникът, — нали разбирате, аз съм командир на базата, но изпълнявам заповедите на началниците от Пентагона, а те пък съгласуват действията си с ред други правителствени инстанции.

Отзад се чуваха още гласове, смесващи се с воя на свирепия североизточен вятър.

— Разбирам, полковник, но на нас ни свършва горивото, а няма да е зле някой да провери и колко масло има в двигателите.

— Да, знам — въздъхна полковникът. — Капитане, моля ви да ме изслушате. Заповядаха ми да задържа самолета тук. Трябва да останете на място, да не отваряте врати или прозорци и никой да не слиза от борда. Междувременно ще затворим и базата.

— Добре, приемаме — отвърна Холанд, макар и озадачен. — Ще държим вратите затворени и няма да мърдаме, преди да сме готови за излитане.

— Капитане, боя се, че не ме разбрахте — не мога да ви разреша да напуснете летището, докато не получа изрична заповед за това.

Холанд отскочи назад като ужилен. Пое си дълбоко въздух и се обърна към Роб.

— Бързо се обади в Далас по сателита и питай какво, по дяволите, става. — Включи отново предавателя. — Полковник, по план трябва да заредим тук и да продължим или към базата Едуардс, или към Холоман в Ню Мексико. Много се извинявам, но пет пари не давам какви заповеди са ви дали! Нямам намерение да държа двеста четирийсет и пет души затворени тук, и то преди Коледа! А сега по същество: горивото ни е почти на свършване.

— Капитане, искрено съжалявам, но докато не получим нова заповед, няма да ви заредим с гориво и ще ви попречим да напуснете, ако се наложи и със сила. Обявено е извънредно положение: вие пренасяте биологическа зараза и военните заповядаха да ви задържим.

— Това е абсурдно! — разгневи се Холанд. — Съмнявам се, че имате къде да изолирате спешно двеста и петдесет души. Нима искате да кажете, че трябва да преживеем в самолета още два дни, ако не и повече! Полковник, след шест часа тоалетните ще прелеят! Можете ли поне да ги почистите? И в състояние ли сте да заредите резервоарите с вода и да ни осигурите допълнително храна, независимо дали ще останем тук, или не?

Последва дълго мълчание. Ясно, че не бяха обмислили нещата докрай, а разчитаха на импровизации, при това без въобще да се съобразяват с хората на борда.