Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Когато полковникът най-сетне се обади, в гласа му вече нямаше и капка съчувствие.

— Капитане — каза той със строг, делови тон. — Единствено трупът на пътника, починал по време на полета, може да напусне самолета. Щом ни наредят, което обаче може да е след дванайсет, че и повече часа, ще докараме стълбичката до една от вратите и ще ви разрешим да изнесете тялото. Специален екип пътува насам от САЩ, за да извърши спешна аутопсия. Що се отнася до тоалетните ви, съжалявам, но за почистване не може да става дума, те съдържат потенциално заразни вещества. Както сам виждате, взели сме най-строги мерки: опашката на самолета е обърната към морето, за да се насочи въздухът от изпускателните клапани натам, а всичките ми хора са навлекли тия отвратителни костюми, за да не пипнат нещо. Ако една-единствена молекула от вируса излезе от самолета и зарази някого, с мене е свършено. А сега, ако обичате, обяснете всичко това на пътниците си и ги предупредете, че абсолютно никой няма право да напуска самолета по каквато и да е причина.

— Вижте, аз не съм пъдар. Ако някой реши да изскочи навън, не мога да го увардя.

— Капитане, чуйте ме добре. Положението е твърде сериозно. Обградени сте от полицаи. Наредил съм им, ако някой се опита да напусне самолета, да го спрат с всички възможни средства. Ясен ли съм?

— Боже мой! — възкликна Холанд.

Дик Роб, който междувременно проведе някакъв разговор по интеркома, отключи вратата на кабината. Влязоха Лий Ланкастър и Рейчъл Шъруд.

— Полковник — продължи Холанд, — нима искате да кажете, че ако някой напусне самолета, ще го застреляте?

— Точно така. Мъж, жена, дете — ще стреляме! Просто нямам избор.

Роб се обърна към посланика, обезумял от негодувание.

— Те ни устроиха клопка! Подмамиха ни да дойдем тук, а сега не ни пускат да си ходим!

— А как стои въпросът с храната? — попита Холанд.

— Не се безпокойте. — Тонът вече не беше чак толкова безкомпромисен. — Позволих си да разтълкувам заповедта по-свободно. Никой не ми е наредил да не внасяме неща в самолета. Когато приберем трупа, ще заредим стълбата със стандартни пакетирани порции, около триста броя. Колко храна имате сега?

— Не знам точно. За полета бяха предвидени вечеря и закуска. Закуската сигурно е готова, но още не е сервирана.

— Е, няма да ви оставя да умрете от глад, но все пак ще е по-добре да разпределите храната на по-малки дажби. И да въведете някакъв режим за тоалетните, ще заредим резервоарите ви с вода, но не можем да ви разрешим да изхвърляте нищо.

Роб най-после се свърза с управата в Далас и възбудено взе да им разяснява положението. Изведнъж пребледня, замлъкна и подаде телефона на Холанд.

— Вицепрезидентът иска да говори с тебе.

Разговорът беше съвсем кратък. Когато приключи, Холанд въздъхна тежко и се вторачи пред себе си. Дори не усети, че слушалката падна в скута му.

— Какво има, Джеймс? — попита посланик Ланкастър.

— Половин час преди да се приземим, нашите хора в Далас получили инструкции от Белия дом.

— Какви инструкции?

Холанд преглътна.

— Дори родната ни страна вече се страхува от нас.

— Какво точно ти казаха, Джеймс? — попита Ланкастър загрижено. Още предишния път забеляза, че капитанът е уморен, но изтощението, изписано сега на лицето му, силно го разтревожи.

Холанд отвърна с равен тон:

— В правителството били убедени, че сме заразени с нещо много по-страшно от обикновен грип. Смятат, че представляваме заплаха за което и да е населено място.

— Тоест? — подскочи Роб.

— Тоест не ни пускат да се върнем и в Щатите.

Белият дом — Вашингтон

Още от момента, в който встъпи в длъжност, президентът на САЩ се стараеше да стои колкото може по-далеч от Отдела за екстремни ситуации в Белия дом, освен, разбира се, ако не беше абсолютно наложително.

— Веднъж стъпи ли ти кракът там, после няма отърване! — обясни той на отчаяния си съветник по националната сигурност една вечер, когато Панама Сити във Флорида изглеждаше на ръба на гражданска война. — Никсън твърдо отказваше да го използва, както и Рейгън, макар той да си имаше други причини. И двамата се спасяваха в Пентагона и се помотваха във военния кабинет, докато се реши проблемът.

— И все пак, сър, много по-дискретно е да вземете асансьора и да слезете два етажа.

— Виж какво, вляза ли в онази стая, всички ще си кажат: „Аха, щом президентът е тук, значи работата е далеч по-сериозна, отколкото си я мислим!“. Представям си какво напрежение ще се създаде и с какви безумни съвети ще ме засипят. Предпочитам да си стоя в Овалния кабинет или да си лежа в кревата, пък щом им трябвам, нека ми звъннат по телефона или ако толкова държат да ме видят, сами да изкачат въпросните два етажа! Освен това отделът е съвсем близо до пресцентъра, а Сам Доналдсън никога не проспива шанса да вдигне врява.