Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Добре, добре...

Защо ли още съм толкова спокоен?

Дали не е заради картата?

Не знам.

И все пак знам. Аз винаги съм такъв. Сърцераздирателно спокоен, за свое собствено добро. Би трябвало просто да кажа на дъртата крава да млъкне, но никога не съм го правил, няма и да го направя. В крайна сметка, тя не може да има такива отношения с никое от другите си деца. Единствено с мен. Тя им целува краката всеки път когато дойдат да я видят (а това не се случва често), след което те отново си заминават. Аз поне винаги съм й под ръка, на поста си.

- Добре, мамо - казвам, - просто исках да се убедя, че не си ти. Това е. Просто ми се стори доста странно...

- Ед! - прекъсва ме тя и улавям в гласа й смъртно отегчение.

- Какво?

- Върви на майната си!

- Добре. Доскоро.

- Да, да.

Затваряме.

Скапаната масичка!

Знаех си, че съм забравил нещо, докато се прибирах от гаража. Утре старата госпожа Фокнър ще иде при майка ми с желанието да си поговорят за геройството ми в банката преди няколко дни. И какво ще чуе? Че съм забравил да закарам масичката за кафе. Не ми е съвсем ясно как ще я вкарам в таксито, но си налагам да не мисля повече за това. Няма смисъл. Сега важното е да разбера каква е тази карта и откъде идва.

Трябва да е някой, когото познавам.

Това е сигурно.

Някой, който знае, че постоянно играя карти. С други думи, Марв, Одри или Ричи.

Изключваме Марв. Определено. Няма как да е той. Откъде у него толкова въображение?

Тогава Ричи. Нещо не ми се вярва. Просто не е такъв човек.

Одри.

Казвам си, че най-вероятно е Одри, но знам ли. Вътрешният глас ми подсказва, че не е никой от тях.

Понякога играем карти на верандата у нас или у някой от останалите. Стотици хора може да са минали и да са ни видели. Понякога, като се скараме, хората се смеят и ни подвикват - питат кой там лъже, кой печели, кой се оплаква.

Така че може да е всеки.

Тази нощ не заспивам. Само мисля.

На сутринта ставам по-рано от обичайното и обикалям града с Портиер и карта в ръка, за да открия къщите. Тази на „Едгар Стрийт“ е истинска съборетина, най-крайната на уличката. Къщата на „Харисън“ е стара, но поддържана. В предния двор има розова леха, макар тревата да е жълта и повехнала. „Маседони Стрийт“ е във високата част на града, на хълма. Кварталът на богатите. Къщата е двуетажна. Към нея води стръмна автомобилна алея.

Тръгвам за работа и още мисля за това.

Вечерта, след като закарвам масичката на мама, отивам у Ричи и играем карти. Казвам им. Наведнъж.

- У теб ли е? - пита Одри. Клатя отрицателно глава.

Преди да си легна, я бях сложил в най-горното чекмедже на шкафа в спалнята. Нищо не я докосва. Прашинка не може да падне върху нея. Чекмеджето е празно, ако не се смята тази карта.

- Не е никой от вас, нали? - питам. Решил съм да не го увъртам.

- Аз? - пита Марв. - Всички знаят, че нямам достатъчно акъл за такова нещо. - Той свива рамене. - Пък и не бих се хабил за някой като теб, Ед.

Той ако не се заяде, няма кой.

- Точно така - потвърждава Ричи. - Марв е прекалено тъп за такова нещо.

И след това изявление млъква.

Всички го гледаме.

- Какво? - пита той.

- Ти ли беше, Ричи? - пита Одри.

Ричи сочи Марв с палец.

-Той е прекалено тъп, а аз съм прекалено мързелив. - Той разперва ръце. -Погледнете ме, мен ме храни бюрото по труда. По цял ден вися в пункта за залагания. И още живея с нашите... ;

И да допълня, че Ричи дори не се казва Ричи, а Дейв Санчес.

Казваме му Ричи, защото има на дясната ръка татуировка на Джими Хендрикс, но всички смятат, че повече прилича на Ричард Прайър^ 2

Та оттук е това Ричи. Всички му разправят на майтап, че трябва да си татуира Джийн Уайлдър^ на другата ръка, и комплектът ще е пълен. Ако е имало някога смешен тандем, това са те двамата. Кой може да каже нещо срещу филми като „Луда бъркотия“ и „Един не чул, друг не видял“?

Никой.

Само ако го срещнете, не му споменавайте за Джийн Уайлдър.

Повярвайте ми, това е единственото, което може да го вбеси. Той излиза от кожата си, особено когато е пиян.

Ричи има мургава кожа и бакенбарди. Косата му е къдрава, с неопределен тъмен цвят, а очите му са черни, но дружелюбни. Той не казва на хората какво да правят и очаква същото от тях. Ходи с едни и същи избелели джинси и не ги сваля, освен ако няма няколко чифта от същия модел. Никога не ми е хрумвало да го питам.

Можете да го чуете отдалеч, защото кара мотор. „Кавазаки“ или нещо подобно, черно-червен. Обикновено през лятото кара без яке, защото така е свикнал от дете. Носи обикновени тениски или демодирани ризи, които са на баща му.