Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

Идеята за кубчетата ледена бира всъщност не беше моя, а на гаджето на Руб.

Ето какво стана.

Аз бях този, който загуби от цялата работа.

Виждате ли, винаги съм смятал, че в един момент ще порасна, но това тепърва ще стане. То си е в реда на нещата.

Но, честно казано, често се питам дали някога ще дойде време, когато Камерън Улф (с други думи, аз) ще стане човек. Виждал съм проблясъци на едно друго свое „аз“. Друго, защото в онези мигове съм си мислел, че наистина се превръщам в победител.

Истината обаче беше болезнена.

Това беше истина, която ми казваше с дращеща вътрешна бруталност, че аз просто си бях такъв и че победата не ми е присъща. Трябваше да се домогвам до нея през ековете и извървените пътища в съзнанието ми. В известен смисъл трябваше да се боря за кратките мигове на задоволство.

Аз се пипах.

Малко.

Добре де.

Много.

(Казвали са ми, че човек не бива да си признава такива неща твърде рано, защото някой можело да се възмути. Това, което аз мога да отговоря, е: Защо пък не, по дяволите? Защо да не кажеш истината? Какъв е смисълът иначе? Няма смисъл, нали?)

Аз просто исках някой ден да ме докосва момиче. Да ме погледне, сякаш съм мръсен, изпаднал, полуусмихващ се, полускимтящ нещастник, който се опитва да я впечатли.

Пръстите й.

В представите ми те бяха винаги меки и се спускаха по гърдите ми към корема. Усещах ноктите й върху кожата на краката си, съвсем леко, и ме побиваха тръпки. Представях си го постоянно, но отказвах да повярвам, че това е само похот. Защото в мечтите ми ръцете й винаги спираха върху сърцето ми. Всеки път. Казвах си, че това е мястото, където искам тя да ме докосва.

Имаше и секс, разбира се.

Голота.

От стена до стена, в безумно опиянение.

Но когато всичко свършеше, копнеех за шепота й и за човешко същество, сгушено в прегръдките ми. За мен обаче това не беше само глътка реалност. Аз поглъщах видения, търкалях се в собствените си представи и чувствах, че бих могъл да се удавя от щастие в някоя жена.

Господи, исках го!

Исках да се удавя в някоя жена, във влажната забрава на любовта, която можех да й дам. Исках лудешкият й пулс да блъска по мен. Това исках. Това исках да бъда.

Но не бях.

Единственото, което получавах, бяха редките погледи тук или там и собствените ми разпилени надежди и представи.

Кубчетата ледена бира.

Разбира се.

Знаех, че забравям нещо.

Беше топъл зимен ден, макар че вятърът все още беше студен. Слънцето грееше и като че пулсираше.

Седяхме в задния двор и слушахме футболното предаване в неделя следобед. И да си призная, зяпах краката, бедрата, лицето и гърдите на последното гадже на брат ми.

Въпросният брат е Руб (Рубен Улф) и през онази зима сменяше гаджетата си през няколко седмици. Чувах ги понякога, когато бяха в нашата стая — вик, стон, дори шепот на екстаз. Помня, че харесвах това момиче от самото начало. Имаше хубаво име. Октавия. Беше улична артистка и свестен човек, особено в сравнение с някои от пачаврите, които Руб водеше у дома.

Запознахме се с нея един съботен следобед през есента на пристанището. Тя свиреше на хармоника, а пред себе си беше проснала старо яке, върху което хората да й хвърлят пари. Парите бяха много и с Руб спряхме да я погледаме, защото беше дяволски добра и наистина умееше да накара хармониката да плаче. Около нея се събираха хора и й ръкопляскаха, когато свършеше. Дори ние с Руб й хвърлихме пари точно след един старец с бастун и преди някакви японски туристи.

Руб я гледаше.

Тя го погледна.

Това беше достатъчно, защото това беше Руб. На брат ми не му се налага да казва или да прави каквото и да било. Стига му да застане някъде или да се почеше, та дори и просто да си върви по улицата, и момичетата му се лепят. Все така става, така стана и с Октавия.

— Къде живееш? — попита я тогава Руб.

Помня как морскозеленият й поглед се вдигна към него.

— На юг, в Хърствил. — Вече я беше заковал, сигурен съм. — А вие?

Руб се обърна и посочи с ръка.

— Знаеш ли ги скапаните улички оттатък Централна гара?

Тя кимна.

— Е, там живеем.

Само Руб може да го каже така, че „скапаните улички“ да прозвучи като най-прекрасното място на света. С тези думи започнаха нещата между него и Октавия.

Най-хубавото у нея беше, че забелязваше съществуването ми. Не гледаше на мен като на пречка между нея и Руб. Винаги казваше: