Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

Тя харесваше.

Харесваше.

Не мен.

Харесваше Руб.

Веднъж, докато говореше с него, дори ме нарече неудачник, а аз чух как брат ми я смаза с думи и я отблъсна.

В последно време често стоях пред къщата й, на отсрещната страна на улицата. Стоях, взирах се и се надявах. А когато пуснеха завесите, си тръгвах. Тя се казваше Стефани.

Онази нощ, която сега си спомням като нощта на ледената бира, стоях и гледах по-дълго от обикновено. Стоях и си представях как се връщам у дома с нея и й отварям вратата. Представях си го толкова ярко, че болката ме обръщаше с хастара навън. Стоях.

Душата навън.

Плътта навътре.

Както и да е.

Дотам беше доста път, защото тя живееше в Глийб, а аз — близо до Централна гара, на малка уличка с нащърбени улуци, на крачка от влаковата линия. Бях свикнал вече с това — и с разстоянието, и с улицата. Всъщност донякъде се гордея с всичко това. С малката къща. Със семейство Улф.

Много минути се изнизаха, докато вървях към вкъщи, и когато видях пикапа на татко на улицата, дори се усмихнах.

Напоследък работите на всички ни вървяха добре. На големия ми брат Стив. На сестра ми Сара.

На госпожа Улф — жилавата госпожа Улф, майка ми, която чисти къщи и работи в болницата, за да преживяваме. На Руб. На татко. И моите.

Кой знае защо, докато се прибирах тази нощ, се чувствах умиротворен. Щастлив заради семейството си, защото работите ни като че вървяха добре. На всичките.

Покрай мен профуча влак и имах чувството, че в шума му чувам целия град.

Той се приближи и отмина в далечината.

Нещата като че винаги отминават.

Идват, остават за миг и си отиват.

Този ден влакът ми се струваше като приятел и когато си замина, имах чувството, че нещо си тръгна от мен. Бях сам на улицата и макар все още да бях умиротворен, краткото ми щастие отлетя и тъгата бавно и настойчиво ме прониза. Светлините на града искряха във въздуха и протягаха ръце към мен, но аз знаех, че никога няма да ме достигнат.

Поех си дъх и се изкачих на верандата. Вътре говореха за ледените кубчета и изчезналата бира. Аз нямах търпение да изям моето, макар да не можех да изпия цяла кутия или бутилка. (Просто ми минаваше жаждата, на което веднъж Руб отвърна: „Аз също не съм жаден, човече, но продължавам да пия“.) В този случай идеята с ледените блокчета поне беше горе-долу интересна, така че нямах нищо против да вляза и да пробвам.

— Мислех да си я пийна, като се приберем.

Гласът на баща ми долетя до мен точно преди да вляза. В него имаше нещо гадно.

— И чия беше блестящата идея да направи последната ми бира на ледени кубчета? Кой беше?

Дълга пауза. Пълна тишина.

— Аз бях — долетя най-сетне отговорът в мига, в който прекрачвах прага.

Въпросът беше кой го е казал.

Руб?

Октавия?

Не.

Аз.

Не ме питайте защо, просто не исках Октавия да получи шамар (словесен, разбира се) от Клифърд Улф, баща ми. По-вероятно беше да реагира мило, но реших да не рискувам. По-добре беше да си мисли, че съм аз. Беше свикнал да правя простотии.

— Защо ли не съм изненадан? — обърна се той към мен. Държеше въпросните ледени кубчета в ръце.

И се усмихваше.

Това е много хубаво, повярвайте ми.

Баща ми се разсмя и добави:

— Камерън, имаш ли нещо против да изям твоето?

— Не, разбира се.

В такива ситуации винаги казваш „не, разбира се“, защото много бързо си даваш сметка, че старецът ти всъщност пита: „Леденото кубче ли да взема, или да ти вгорча живота по сто други начина?“ И залагаш на сигурното, естествено.

Ледените кубчета бяха раздадени, а аз си размених бегла усмивка с Октавия, после с Рубен.

Руб ми подаде своето.

— Искаш ли малко? — попита той, но аз отказах.

Излязох от кухнята, сподирен от гласа на баща ни:

— Никак не е зле.

Копеле такова!

— Къде беше одеве? — попита ме Руб в стаята ни по-късно, след като Октавия си тръгна. Лежахме в леглата и си говорехме.

— Помотах се малко.

— Към Глийб?

Обърнах глава към него.

— Какво искаш да кажеш?

Руб въздъхна.

— Искам да кажа, че с Октавия веднъж те проследихме. Ей така, просто ни беше любопитно. Видяхме те да стоиш пред една къща и да зяпаш през прозореца. Ти май си доста самотно копеле?

Секундите се гърчеха и виеха, а в далечината се чуваше приглушеният, почти безшумен рев на трафика. Далеч от всичко това. Далеч от Камерън и Рубен Улф, които обсъждаха какво, по дяволите, съм правил пред къщата на едно момиче, което не дава пет пари за мен.

Преглътнах, поех си дъх и отговорих на брат ми: