Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

Стив държи хубав апартамент на втория етаж и има момиче, което живее с него. Приятелката му често отсъства, защото работи в някаква фирма и я пращат в командировки и други от този род. Винаги съм я харесвал, може би защото ме търпи, когато им се изтърся ненадейно. Казва се Сал и има хубави крака. Това е факт, от който не мога да избягам.

— Здрасти, Кам.

— Здрасти, Стив.

Това си казваме всеки път, когато се появя и той си е вкъщи.

Не беше по-различно и онази вечер след случката с бирените кубчета. Звъннах отдолу и той ме покани. Казахме си същото като всеки път.

Интересно, че с времето бяхме започнали да си говорим малко по-човешки. Първия път, когато отидох, седяхме и пиехме кафе и нищо не си казахме. Бяхме потопили поглед в чашите с кафето и задавили гласовете си. Не ме напускаше мисълта, че Стив е донякъде сърдит на семейство Улф, защото той беше единственият победител, или поне в очите на околните. Нищо чудно да се срамуваше от нас. Нямаше как да разбера.

Напоследък, след като Стив реши да играе още една година футбол, дори ходехме на близкото игрище да ритаме. (Или по-скоро той упражняваше изстрела си, а аз отбивах.) Отивахме, той включваше лампите и дори когато беше студено и земята беше покрита със скреж, а дробовете ни се свиваха от зимния въздух, оставахме за известно време. Станеше ли късно, той дори ме караше до вкъщи.

Никога не ме питаше как са останалите. Правеше го по заобиколен начин.

— Мама още ли се трепе така?

— Да.

— А татко има ли много работа?

— Да.

— Сара продължава ли да се напива и да дъхти на цигари и коктейли, като се прибере?

— Не, вече не. Работи извънредно. Там всичко е наред.

— А Руб още ли е такъв ненаситен? Момиче след момиче? Мач след мач?

— Не, вече никой не е навит да се бие с него. — Руб без съмнение е един от най-добрите боксьори в тази част на града. Доказал го е безброй пъти. — Но за момичетата си прав.

— Разбира се — кимна той и в този миг както винаги се изнервих, защото беше стигнал до мен.

Какво ли щеше да ме пита този път?

— Още ли нямаш приятели, Камерън?

— Още ли си сам, Камерън?

— Още ли кръстосваш улиците?

— Още ли лъскаш бастуна под завивките?

Но не.

Всеки път той избягваше въпроса, също като тази вечер, за която говоря.

— А ти? — попита. — Оцеляваш ли?

— Да — кимнах аз. — Както винаги.

Нова пауза, докато го попитах с кого ще играе тази седмица.

Както вече ви казах, Стив реши, че ще продължи да играе още една година. В началото на сезона от стария му отбор го помолиха да се върне. Молиха го дълго и упорито и той отстъпи. Нямаха изгубен мач. Благодарение на Стив.

Тази понеделник вечер думите още бяха в джоба ми, защото бях решил да си ги нося навсякъде с мен. Бяха си все така на оръфаното парче хартия и от време на време проверявах дали още са там. Докато седяхме на масата у Стив, за миг си представих, че му казвам за тях. Чух се да му обяснявам как са ме накарали да почувствам, че го заслужавам, че всичко ми е наред. Но не казах нищо. Абсолютно нищо, макар да си мислех: Човек има нужда тъкмо от това от време на време. Да се чувства добре. Всичко да му е наред. Представих си как надниквам в огледало и не търся нищо, не искам нищо, защото всичко си е там.

Така се чувствах с думите в ръцете си.

Кимнах.

При тази представа.

— Какво? — попита Стив.

— Нищо.

— Хубаво.

Телефонът иззвъня.

— Ало!

— Аз съм — чу се от другия край.

— А кой си ти?

Беше Руб. Стив го знаеше и аз го знаех.

Бях доста далеч от телефона, но знаех, че е Руб, защото той вика, особено по телефона.

— Камерън там ли е?

— Да.

— Ще ходите ли на игрището?

— Може би. — Стив ме погледна и аз кимнах. — Да, ще ходим.

— Добре, ще съм там след десет минути.

— Хубаво. Чао.

— Чао.

Тайничко си мислех, че предпочитам да сме само двамата със Стив. Руб винаги беше блестящ, винаги измисляше нещо и вдигаше патърдия, но на мен ми беше приятна онази тиха енергия, когато бяхме сами със Стив. Можехме да не си кажем и дума, аз само да връщам топката, да поемам калта и миризмата, когато тя тупнеше на гърдите ми, но това чувство ми харесваше, харесваше ми и мисълта за нещо неизречено и истинско.

Не че с Руб не съм имал такива моменти. Имало е много страхотни мигове. Може би цялата работа е в това, че със Стив трябва да си ги заслужиш. Ако искаш да ги получиш просто така, няма да дочакаш. Както вече казах по друг повод, Стив си е такъв.

Когато след няколко минути слизахме към първия етаж, той каза: