Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

— Всичко ме боли от вчерашния мач. Сритаха ме в ребрата поне пет пъти.

В мачовете на Стив винаги става така. Противниковият отбор прави всичко възможно да го тръшне по-силно на земята. И той винаги става.

Застанахме на улицата и зачакахме Руб.

— Здравейте, момчета.

Руб беше леко запъхтян от тичането. Рошавата му коса, гъста и къдрава, беше великолепна, макар че напоследък беше доста по-къса отпреди. Той беше само по тениска, отрязан до коленете анцуг и маратонки. От студа дъхът му се виждаше.

Тръгнахме и Стив отново беше такъв, какъвто бяхме свикнали да го виждаме. Носеше старите джинси, с които винаги ходеше на игрището, и бархетна риза. Маратонки. Очите му избираха цел и оглеждаха пътя, а косата му беше къса, къдрава и корава на вид. Беше висок и изправен — човек, с когото би искал да вървиш по улицата.

Особено в града.

Особено в тъмното.

И накрая — аз.

Може би най-добрият начин да опиша себе си е да се върна отново към братята си. И двамата владееха положението. Руб с цялото си държание казваше: каквото и да стане, аз съм готов да го посрещна. А Стив — каквото и да направите, не можете да ме нараните.

Моето лице беше обикновено според мен. А погледът ми се приковаваше към много неща, но не задълго, като най-често се спираше върху краката ми, крачещи по леко наклонената улица. Косата ми стърчеше нагоре, къдрава и рошава. Носех същата тениска като Руб (само малко по-избеляла), стари джинси, шушляково яке и ботуши. Казвах си, че макар да не мога да се меря с братята си, все пак и у мен има нещо.

Имах думите в джоба си.

Може би тъкмо те бяха най-важното у мен.

Те и усещането, че съм минавал сам през този град хиляди пъти и че мога да мина по тези улици с повече чувство от когото и да било, сякаш минавам през себе си. Сигурен съм, че беше тъкмо това — повече чувство, отколкото поглед.

На игрището Стив започна да бие дузпи.

Руб започна да бие дузпи.

Аз им връщах топката.

Когато Стив стреляше, топката политаше нагоре и продължаваше да се издига, когато стигнеше до вратата. Ударите му бяха чисти и мощни и когато паднеше долу, топката се стоварваше върху гърдите ми с оглушителна сила. Изстрелите на Руб пък бяха ниски и въртеливи, но и те всеки път попадаха във вратата.

Двамата стреляха откъде ли не. Фронтално. Отдалеч. Дори извън полето.

— Ей, Кам! — викна Руб по някое време. — Ела и ти да опиташ!

— Не, приятел, тук съм си добре.

Те обаче ме накараха. Двайсет метра назад и наляво. Сърцето ми замря. Краката ми сами се раздвижиха. Стрелях и топката полетя към вратата.

Описа дъга.

Завъртя се във въздуха.

Удари се в дясната греда и тупна на земята.

Тишина.

— Добър шут, Камерън — каза Стив, докато тримата стояхме на мократа плачеща трева.

Беше осем и четвърт. В осем и половина Руб си тръгна, а аз стрелях още седем пъти.

В девет и половина Стив още стоеше на вратата, а аз все така не бях му вкарал гол. Валмата на мрака се сгъстяваха в небето и на игрището бяхме само двамата със Стив.

Всеки път, когато брат ми връщаше топката, търсех да открия нотка на недоволство у него, но така и не успях. Когато бяхме малки, ме наричаше „безнадежден случай“. Левак. Но тази вечер само ми връщаше топката и отново заемаше позиция.

Когато топката най-сетне се провря между гредите, Стив я хвана и остана така.

Без да се усмихне.

Без да кимне с глава или да ме похвали. Все още не.

С топката под мишница той тръгна към мен и на десетина метра ме погледна за пръв път.

Погледът му беше различен.

Изражението му беше тържествено.

Никога не съм виждал нечие лице да грейва така. От гордост.

Приближавам се, вървя към пламтящите очи, които съм зърнал вътре в себе си.

Градът е студен и тъмен.

Улицата е скована от безмълвие.

Небето е надвиснало тежко. Тъмно, тъмно небе.

Вече съм там, може би на пет метра от животното, което ме гледа. Очите ми са свикнали с мрака и го виждам цялото, снишено до земята.

Виждам очите.

Грубата, рошава, ръждива козина.

То диша.

Дъхът му се вие.

Бавно се приближавам.

Твърде близо.

Вече съм до него и кучето скача на крака и описва дъга около мен, без да ме изпуска от поглед. Главата му е ниско долу, но се опитва да се надигне.

То ме подминава, но после спира и поглежда назад.

— Какво? — питам.

Но знам.

Трябва да го последвам.