Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

То полека ме повежда по улиците към игрището. Движи се с някаква странна кучешка грация.

На игрището има едно място.

На влажния от росата терен.

То спира и сяда там, а градът около нас е като мъртъв.

Харесват ми очите му.

Приличат на желание.

Педал. Боклук. Чекиджия.

Обикновено това са думите, когато в моя квартал искат да те насолят, да те разкарат или просто да те унижат. Ще те нарекат така и ако покажеш по някакъв начин, че си различен от нормалните, с нищо незабележими момчета, които живеят в тази част на града. Можеш да го чуеш и ако неволно си ядосал някого и той не може да измисли нищо по-добро. Доколкото знам, така е навсякъде, но аз не мога да говоря за другаде. Това е единственото място, което познавам.

Този град.

Тези улици.

Скоро ще разберете защо го казвам…

В четвъртък онази седмица реших да ида да се подстрижа, което си е доста опасно решение, особено когато косата ти стърчи като моята, рошава и неподатлива. Можеш само да се молиш резултатът да не е плачевен. Не че има кой знае каква надежда, но все пак се надяваш бръснарят да не пренебрегне всички правила и да накълца главата ти. Но няма как, трябва да поемеш риска.

— Здрасти, мой човек — посрещна ме бръснарят, когато влязох в салона, който е по-близо до центъра. — Седни, няма да се бавя.

В мизерния кът за чакане имаше какви ли не списания, макар че всяко от тях беше стояло тук с години, ако се съди по датите. Имаше „Тайм“, „Ролинг Стоун“, нещо за риболов. Имаше „Ху“, някакво компютърно списание, „Блек енд Уайт“, „Сърфинг Лайф“ и любимото ми „Инсайд Спорт“. Разбира се, най-хубавото в него е не спортът, а оскъдно облечената жена на корицата. Тя винаги е стегната и с желание в погледа. Банският й е хубав и отворен, краката й са дълги, загорели и стройни. Има гърди, които можеш само да си представяш как докосваш и мачкаш. (Извинявайте, но си е така.) Има изключително изящни бедра, плосък златист корем и шия, която си представяш как смучеш. Устните й са пълни и жадни. Очите й казват: „Вземи ме“.

Напомняш си, че в „Инсайд Спорт“ има някои доста добри статии, но знаеш, че лъжеш себе си. Разбира се, че има хубави статии, но не е това, което те кара да вземеш списанието. Винаги е жената. Винаги. Повярвайте ми.

Така че огледах както обикновено обстановката, уверих се, че никой не вижда как вземам „Инсайд Спорт“, отворих бързо списанието и си дадох вид, че изучавам съдържанието. Само че гледах (както можеше да се очаква) на коя страница е жената.

Седемдесет и шеста.

— Хайде, приятел — каза бръснарят.

— Аз ли?

— Да виждаш някой друг да чака?

Да, мислех си безпомощно, ама аз още не съм стигнал до седемдесет и шеста страница! Но напразно.

Бръснарят беше готов и ако има някой, когото не бива да карате да чака, това е човекът, който ще ви подстригва косата. Той е всемогъщ. Все едно е Господ. Такава е силата му. Няколко месеца във фризьорското училище и човекът става най-важната персона в живота ви за десет или петнайсет минути. Има едно златно правило: не го ядосвай, иначе ще си платиш скъпо и прескъпо.

На секундата метнах списанието на масичката, с лицето надолу, та да не разбере бръснарят още сега какъв перверзник съм. Ще трябва да почака до по-късно, когато подрежда списанията.

Докато седях на стола (звучи почти като „електрически стол“), обмислях цялата ситуация с жената на корицата.

— Късо ли? — попита бръснарят.

— Не, да не е съвсем късо, човече. Искам просто да не стърчи много.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, а?

— Да.

Разменихме си дружелюбни погледи и се почувствах малко по-уютно на огневата линия, с ножиците, стола и бръснаря.

Той започна да кълца, а аз, както казах по-рано, премислях ситуацията с жената на корицата. Теорията ми беше и все още е, че очевидно желая жените физически. Но все пак искрено вярвам, че това е някъде на повърхността на душата ми, а далеч по-дълбоко и силно е горещото ми желание да зарадвам момичето, да съм добър с него, да се слея духовно с него.

Искрено го вярвам.

Абсолютно искрено.

Трябваше обаче да спра да мисля за това и да си приказвам с бръснаря. Това е друго неписано правило за салоните. Ако си говориш с човека и му харесаш, може да не те прецака. Поне така се надяваш. Това не значи, че ще успееш от първия път, но може да ти е от полза и ти се стараеш. В света на бръснарите гаранции няма. Това си е хазарт, откъдето и да го погледнеш. Трябваше да започна да говоря, и то бързо.