Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

— Как върви бизнесът? — попитах, докато човекът си проправяше път през дебрите на косата ми.

— Какво да ти кажа, приятел. — Той спря и ми се усмихна в огледалото. — Горе-долу. Задържам се над водата, това е в общи линии.

Поговорихме си още малко и бръснарят сподели от колко време е в града и колко са се променили хората оттогава. Съгласявах се с всичко, което кажеше, като кимах опасно с глава или подхвърлях тихо: „Да, май си прав“. Да ви кажа, човекът беше свестен. Много едър и космат. С дрезгав глас.

Попитах го дали живее над салона.

— Да, от двайсет и пет години.

Малко ми стана жал за него, защото си представих как не ходи никъде и не прави нищо. Само подстригва. Вечеря сам. Претопля си яденето в микровълновата (макар че едва ли е много по-зле от манджите на госпожа Улф, жива и здрава да е).

— Може ли да те питам нещо? Бил ли си някога женен? — попитах.

— Може, разбира се. Имах жена, но тя умря преди няколко години. Ходя на гробища всяка седмица, но не й нося цветя. Не й говоря. — Той въздъхна и си личеше, че говори много искрено. — Да ти кажа, все си мисля, че съм го правил достатъчно, когато беше жива.

Кимнах.

— Няма смисъл да го правиш, когато човекът си замине. Трябва да го правиш, докато е жив и сте заедно.

Беше спрял да ме подстригва, така че можех да кимам колкото си искам, без да се излагам на риск.

— И какво правиш, когато отидеш на гроба й? — попитах.

Той се усмихна.

— Просто си спомням, това е.

Хубаво, помислих си, но не го казах на глас. Само се усмихнах на човека в огледалото. Представих си големия космат мъж, как стои на гробището и знае, че е дал всичко от себе си. Представих си и себе си до него в мрачен, сив ден. Той е в бялата си манта на бръснар. Аз съм облечен както обикновено. Джинси, бархетна риза, шушляково яке.

— Добре ли е? — попита ме той в представите ми.

— Добре ли е? — попита ме в салона.

Това ме върна към реалността.

— Да, добре е, благодаря — казах, макар да знаех, че след два дни косата ми пак ще е щръкнала. Но бях доволен — не толкова от подстригването, колкото от разговора.

С валмата коса в краката си, платих дванайсет долара и казах:

— Много благодаря. Беше ми приятно да си поговорим.

— И на мен — усмихна се едрият космат бръснар и това ме накара да се почувствам гузен заради списанието. Можех само да се надявам, че ще разбере различните пластове на моята душа. В крайна сметка беше бръснар. Бръснарите би трябвало да знаят отговорите на всички въпроси не по-зле от таксиметровите шофьори и досадните радиоводещи. Още веднъж му благодарих и се сбогувах.

Все още беше ранен следобед, когато се озовах навън, така че си казах: защо пък не? Нищо не ми пречи да отскоча до Глийб.

Няма нужда да казвам, че отидох и застанах пред къщата на момичето.

На Стефани.

Оттам можеше да се гледа как слънцето изчезва отвъд града не по-зле от което и да било друго място, така че по някое време седнах до една стена и отново се замислих за бръснаря.

Най-интересното беше, че с него правехме едно и също, но в обратен ред. Той си спомняше. Аз предчувствах. (Малко нелепо предчувствие, по-скоро надежда, трябва да призная.)

Стъмни се и реших, че ще е най-добре да се прибера за вечеря. Предполагам, че ме чакаше вчерашна пържола с преварени зеленчуци.

Изправих се.

Пъхнах ръце в джобовете.

Огледах се с надежда и си тръгнах. Точно в този ред. Знам, че бях жалък, но това беше животът ми. Няма смисъл да отричам.

Оказа се по-късно, отколкото очаквах, и реших да хвана автобуса до нашия квартал.

На спирката чакаха няколко души. Мъж с куфарче, жена, която пушеше цигара след цигара, някакъв човек с вид на строителен работник или дърводелец и момиче и момче, които се прегръщаха и от време на време се целуваха.

Не можех да се сдържа и ги гледах.

Тайничко, разбира се. Хвърлях по някой бърз поглед. По дяволите! Усетиха ме.

— Какво гледаш? — озъби ми се момчето. — Нямаш ли си друга работа?

Нямах.

Това трябваше да му кажа. Нямах абсолютно никаква работа.

— Кажи де!

Сега и момичето ми се нахвърли.

— Защо не идеш да зяпаш някъде другаде, откачалко? — Имаше руса коса, зелени очи, присвити в светлината на уличните лампи, и глас като изтъпен нож, с който ме ръгна. — Чекиджия!

Нищо ново.

Тук постоянно те наричат така, но този път ме заболя. Сигурно защото беше момиче. Не знам. Но е потискащо, че човек всеки път стига дотам. Дори не можеш да изчакаш спокойно автобуса.

Знам, знам. Трябваше и аз да им се озъбя, да им дам да разберат, но не го направих. Не можех. Ама че вълк! Оказах се едно диво куче. Единственото, което направих, беше да им хвърля крадешком още един поглед, за да видя имат ли намерение да ме нападнат за последно.