Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Почистихме заедно, преди остатъците от вечерята да засъхнат по чиниите, и тя ми каза, че четяла една книга, „Брат ми Джак“. Била за двама братя, единият от които се издигнал, но не харесвал начина си на живот и онова, което бил.

— Ти ще се издигнеш един ден — бяха следващите й думи. — Но не бъди прекалено строг към себе си. — Това бяха последните й думи.

Тя излезе, а аз останах сам в кухнята и си мислех колко блестяща е госпожа Улф. Не че блестеше с ум или с нещо по-особено. Беше блестяща, защото беше такава, каквато е, и дори бръчките около стареещите й очи имаха приглушения цвят на добротата. Това я правеше блестяща.

— Здрасти, Камерън.

Беше сестра ми Сара, която влезе в кухнята малко по-късно.

— Ходи ли ти се на мача на Стив утре?

— Защо не — казах. Нямах някакво по-интересно занимание.

— Добре.

В неделя Стив щеше да играе както обикновено, но не на местния стадион, а някъде към Марубра. Тръгнахме да го гледаме само двамата със Сара. Отидохме до квартирата му и той ни закара.

На този мач стана нещо много важно.

Връщаме се от гробището в града, а нощта едва започва.

Докато се тътрим обратно, си мисля за цвета на добротата, за това, че краските му не са изрисувани върху лицето на човека. Те са просмукани в него.

Кучето ме поглежда.

То чете мислите ми.

Скоро спира отново. Застанали сме пред една сграда, която пронизва небето.

Има стъклени врати, също като тъмни огледала, и ние стоим пред тях.

Кучето излайва.

Настойчив, дълбок лай, който ме кара да погледна отражението си. Трябва.

Вглеждам се в себе си и виждам цветовете на объркването, несигурността и копнежа.

И за пръв път не бягам от това. Потапям се в него, за да почувствам силата му.

Подготвям се.

Да се изкача в него.

Докато вървяхме към квартирата на Стив, се питах какво ли смята да прави сестра ми Сара с живота си. Тя вървеше до мен и повечето мъже, които ни подминаваха, я заглеждаха. Много от тях се обръщаха след нея и оглеждаха още веднъж тялото й. За тях това като че беше всичко, което можеше да се види у нея. От тази мисъл ми ставаше малко гадно (не че аз съм човекът, който може да го каже) и се надявах тя никога да не падне толкова ниско, че да оправдае тези очаквания.

— Скапани извратеняци — каза тя.

Това беше обнадеждаващо.

Работата е там, че според мен всички сме извратени. Всички мъже. Всички жени. Всички незадоволени копелета като мен. Странно ми е да мисля за баща си като за извратеняк. Или за майка си. Но някъде дълбоко в душите си и те сигурно се плъзгат надолу. Дори се потапят в бездната. Колкото до мен, имам чувството, че живея там. Може би с всички ни е така. Може би ако има нещо красиво в живота ми, то е измъкването оттам.

Както винаги Стив беше много бърз и слезе почти веднага. Беше на балкона, само вдигна глава и след секунда вече беше при нас с ключовете в ръка. Стив никога не закъснява за нито едно събитие в живота си.

Той пъхна сака си в багажника и потеглихме.

Поехме по Кливланд Стрийт, която винаги е малко задръстена, дори и в неделя. Радиото свиреше тихо. Пред колата изскачаха хора, засичаха го автобуси, но той не се ядосваше. Стив никога не натискаше клаксона и не крещеше. За него това беше безсмислено занимание.

На мен ми беше добре на стадиона в Марубра онзи ден. Харесваше ми да гледам Стив и играта му. Също като думите, които пишех. Те ме караха да виждам и да чувствам нещата различно, но и ме изпълваха с любопитство. Исках да виждам как се движат хората, как говорят, как реагират. Стив беше много подходящ обект за наблюдение.

Около игрището беше опънато въже и от мястото, където стояхме със Сара, видях как Стив се приближи до съотборниците си. Всички го погледнаха и му казаха по една-две думи. Само един или двама си говориха по-дълго с него. Той стоеше накрая и бях сигурен, че не е близък с тях. С нито един от тях. И все пак го харесваха. Уважаваха го. Ако искаше, той можеше да се закача с тях и да бъде човекът, когото всички слушат.

Но това беше без значение.

Поне за Стив.

Но докато играеха, ако той поискаше топката, я получаваше. Когато трябваше да се направи нещо голямо, Стив го правеше. В лесните мачове другите имаха възможност да блеснат, но когато станеше напечено, Стив беше там, понякога съвсем сам.

Отборите се приготвяха. Откъм навесите, служещи за съблекални, се носеха викове и глъчка. Играчите излязоха. Стив беше капитан на отбора и както очаквах, на терена беше доста по-приказлив. Никога не крещеше. Виждах го само от време на време да насърчава някой играч или да му казва какво трябва да направи. Всички го слушаха.