Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Той замълча. Зачаках продължението, докато не осъзнах, че това е цялата история, и кимнах. На очите на брат ми в огледалото.

За миг си помислих: „Защо ми го казва?“

Той не изглеждаше нито горд, нито щастлив. В погледа му се четеше само обичайното удовлетворение. Може би просто се радваше, че е казал на някого, защото едва ли имаше много хора, на които би го казал. Нямаше как да съм сигурен. Както обикновено.

Когато най-сетне слязох от колата, се питах дали някой изобщо познава брат ми. Дори и Сал.

Знам само, че този ден Стив говори с мен и това беше хубаво.

Не, беше страхотно.

Когато потегли, аз му махнах, но той вече беше далеч. Вкъщи в кухнята седеше Октавия.

Руб го нямаше.

Беше ясно, че скоро няма да ги бъде. Октавия ми се стори много красива.

Вътре има може би хиляди улички. В този град на съзнанието ми.

Навсякъде е пълно с тъмни улички.

Във всяка една от тях има хора, които се бият, нараняват се и налагат с юмруци и ритници вече паднали тела.

Ние минаваме покрай тях, гледаме ги и научаваме, че има хора, които падат и си остават така, а други се изправят и продължават битката…

Най-сетне стигаме до уличка, която е празна. Самотна и безразлична, облъхвана от лек ветрец, който шепне на разпилените боклуци, после ги вдига и ги понася.

Също като мен.

В този миг.

Воден от това куче.

То отскача и се спотаява, когато група младежи влизат в уличката.

Само стъпките им отекват, когато ме доближават и ме събарят на земята. Юмруците и ритниците им валят по лицето и тялото ми.

Ребрата ми пукат.

Сърцето ми се мъчи да не изхвръкне.

Гледам към кучето, моля за помощ, но нищо не се случва.

Помощта е вече тук.

Тя е в ръцете, в краката, в запъхтените гласове на нападателите ми, а когато свършват, те ме прекрачват и си тръгват сякаш нищо не се е случило.

Кръвта ми тече.

Земята е студена.

Кучето се появява над мен и ме гледа. Кара ме да мисля за всички останали хора, бити из тези улички. За победителите. За биещите се. За губещите. И за всички онези, които отказват да останат паднали.

То чака.

Наблюдава ме.

Трябва ми малко време, но все пак се изправям на крака.

Поглеждам го — трябва да взема решение.

Обзема ме желание.

То ме изпълва.

Прелива навън.

Запалва погледа ми и ме кара да вдигна глава. Тръгвам, напук на болката, и търся решението. Избирам. Знам.

Казвам на кучето, че ще се бия.

Желанието е отпечатано в погледа ми.

Три думи: По дяволите Мифи.

Нямах никакво настроение да го разхождам, особено след като трябваше дълго да чакам Руб.

Най-напред поседях в кухнята с Октавия.

Тя изглеждаше доста посърнала, защото този ден трябваше да излизат, но Руб го нямаше. Сигурно беше забравил. Поне така й казах. Колкото до мен, аз знаех. Руб не беше изчезнал току-така. Виждал съм да го прави и преди.

Да се връща късно.

Да спори.

Да им казва, че не му се слушат глупости.

Много добър похват. Руб нямаше нищо против да играе ролята на негодника.

Имаше останало ядене, но Октавия не пожела да яде. Излязох с нея и постояхме малко на верандата, поприказвахме си и дори разменихме по някоя шега. Мифи очевидно ни чуваше и си чакаше разходката.

Отначало звучеше ядосано, но после като че се поуспокои.

— Ще ида да го взема — казах и забързах към съседите да взема малкото копеленце.

Когато се върнахме, забелязах, че Октавия трепери. Докато тя галеше кучето, свалих якето си и й го подадох. Тя го взе, но не след дълго каза, загледана някъде покрай мен:

— Стоплих се, Кам. От много време не ми е било толкова топло…

Донякъде се надявах да не говори за якето, но по-добре човек да не мисли по този начин. Когато мислиш така, в крайна сметка висваш пред хорските къщи и чакаш някого, който никога не идва.

Тя ми върна якето и си тръгна. Отворих й портичката.

Луната висеше в небето и Октавия попита:

— Няма смисъл да се връщам, нали?

— Защо? — направих се на учуден.

— Не ме питай защо, Камерън. — Тя отклони поглед, после отново ме погледна. — Всичко е наред.

Дори така, облегната на портичката, с разтреперани ръце и глас, Октавия изглеждаше страхотно. Не в мръсния смисъл. Искам просто да кажа, че я харесвах. Беше ми жал за нея заради онова, което Руб й причиняваше. За миг очите й ми се усмихнаха. Една от онези жалки усмивки, с които човек иска да покаже, че е добре, макар изобщо да не е така.