Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

А Джулия?

Какво мога да кажа за нея?

Беше красива и руса.

И пачавра и половина.

— Значи това е Камерън — каза тя, когато ме видя за пръв път. Дъвчеше оная дъвка без захар, която зъболекарите постоянно рекламират.

— Здрасти — казах, а Руб ми смигна.

Знаех какво значи това смигане. Нещо от рода на: „Бива си я, а?“ или „Не е за изхвърляне, нали?“, или пък още по-просто: „Готини цици, какво ще кажеш?“ Копеле гадно.

Както можете да се досетите, изнесох се доста бързо, защото това момиче започна от първия момент да ми лази по нервите. Надявах се само Руб да не я поведе да ме гледат как зяпам къщата на Стефани. Октавия бих могъл да я понеса, защото тя поне имаше класа. Беше някак мила. Докато за тази не можеше да се каже същото. Тя най-вероятно също щеше да ме нарече самотно копеле. Или да каже нещо от рода на „Намери си занимание“, а може би да повтори нещо, което Руб е казал по-рано, с надеждата да попие нещо от неговата харизма. Нямаше как да стане. Не бих й дал този шанс (макар че Бог я беше благословил, като й беше дал тяло като на момичетата от „Инсайд Спорт“, доколкото можех да преценя).

Не.

Вече бях решил.

Вместо да вися като воня при тях, предпочитах да ида на кино и да вися като воня там.

Една студена, ветровита събота, когато татко нямаше нужда от мен, изгледах три филма наведнъж, преди да отида за малко до Глийб, после се прибрах у дома. През нощта слязох в мазето и известно време писах. Имах чувството, че всичко у мен се завърта и се преобръща.

Вече от доста време бях в леглото си, когато Руб влезе и се тръшна на неговото легло отсреща. Станах да угася лампата.

— Е, Кам? — чух го да казва.

— Какво?

— Какво ще кажеш?

— За кое?

— За Джулия.

— Ами… — започнах, но не исках да го поздравявам за придобивката, нито пък да се меся. Несигурната тъмнина на стаята се люшна и се препъна. — Става.

— Става?! — възкликна той. — Тя е направо страхотна, ако питаш мен!

— Да, но не те питам — казах. — Ти ме попита и аз ти отговорих.

— Не ми се прави на умен.

Изсмях се.

— Ти май се опитваш да ме бъзикаш?

— Не, разбира се.

— Внимавай, защото…

Гласът му заглъхна и Руб заспа, оставяйки нощта да пулсира около мен в самотата ми.

Лежах и не можех да заспя с часове. Мислех си за момичето от списанието в бръснарския салон, после за един екзотичен супермодел от филмите. Във въображението си бях с тях. В тях. Сам. За малко дори си представих Джулия, но това вече беше прекалено. Перверзията също си има граници. Дори за мен.

На сутринта нощният разговор беше забравен. Руб закуси с бекон в кухнята и излезе, а аз останах вкъщи, защото имах домашно за другия ден.

Знаех, разбира се, че Руб е с Джулия и че серията продължава.

Минаха близо две седмици и всичко беше нормално. Нещата си вървяха по обичайния ред.

Татко работеше много, прокарваше тръби.

Госпожа Улф също не почиваше, чистеше хорските къщи и даваше смени като санитарка в болницата.

Сара работеше извънредно.

Стив продължаваше да печели футболни мачове, ходеше на работа в офиса и живееше в апартамента си със Сал.

Руб излизаше с Джулия.

А аз все така пишех думите си, понякога в стаята, друг път в мазето. Няколко пъти отидох до Глийб, повече по навик, отколкото по някаква друга причина.

Докато един ден всичко се промени.

Не знам как да го обясня.

Всичко изглеждаше толкова нормално и в същото време някак хаотично.

Вървях по улиците на града както обикновено.

Поех към предградието Глийб, без дори да се замисля къде отивам.

Стигнах там, седнах, станах, почаках, дори се помолих вътрешно да се случи нещо, каквото и да е.

Беше четвъртък и в последните лъчи на умиращия ден, гаснещи бавно в небето, усетих нечие присъствие зад себе си. Нечия сянка, спотаена зад едно дърво.

Обърнах се да погледна.

— Руб? — казах. — Ти ли си?

Но не беше Руб.

Седях до малката тухлена ограда, когато видях някой да изниква в последните отблясъци и бавно да се приближава към мен. Беше Октавия.

Беше Октавия, която дойде и седна до мен.

— Здравей, Камерън.

— Здрасти, Октавия — едва успях да проговоря. Бях слисан.

За миг тишината се наведе надолу и зашепна.

Сърцето ми подскочи към гърлото.

После обратно.

Надолу.

Тя погледна към прозореца, в който се взирах. Прозорецът на Стефани.

— Нищо ли? — попита и аз знаех какво означава това.

— Не и тази вечер — казах.

— А друга вечер?

Не можах.

Честна дума, не можах да се сдържа…