Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Защо не каза нищо? — ругаех себе си.

Вече чувах стъпките й.

Те драскаха тихо по земята и се отдалечаваха към гарата.

Тя не погледна назад.

— Камерън! — повика ме нечий глас. — Камерън!

Спомням си ясно, че ръцете ми бяха в джобовете, и мога да се закълна, че когато погледнах надясно, различих силуета на духа си, застанал като мен до тухлената ограда, също с ръце в джобовете. Той ме гледаше. Взираше се в мен. И говореше.

— Какво правиш? — попита ме.

— Защо?

— Как така защо? Няма ли да я настигнеш?

— Не мога. — Гледах надолу към старите си обувки и разнищените крачоли на джинсите си. И говорех. — Пък и вече е много късно.

Духът ми се приближи.

— По дяволите, момче! — Думите бяха като шамар и ме накараха да вдигна поглед, за да видя лицето, да го свържа с гласа. — Стоиш и чакаш някакво момиче, на което не му пука за теб, а когато се сблъскваш с нещо истинско, се оплиташ! Що за човек си?

Гласът замълча.

Секна внезапно.

Беше казал онова, което искаше да каже, и остана с мен до оградата, с ръце в джобовете и отронващо се от устните ни безмълвие.

Измина минута.

После още една дойде и си замина, и още една. Времето драскаше по мислите ми като стъпките на Октавия.

Най-сетне се размърдах.

Бяха минали петнайсетина минути.

За последен път погледнах къщата, която едва ли щях да видя повече, и тръгнах под жиците, по студените улици, към гара Редфърн. Оловните стъкла на прозорците блещукаха в светлината на уличните лампи, а стъпките ми тупкаха и се вкопчваха в асфалта. Вече тичах. Зад себе си чувах стъпките и дишането на духа си. Исках да стигна час по-скоро до гарата. Трябваше. Тичах.

Оставих студения въздух да нахлуе в дробовете ми, докато си повтарях отново и отново името Октавия. Тичах, докато ръцете ме заболяха също толкова силно, колкото и краката, а главата ми пулсираше от нахлулата кръв.

— Октавия — казах.

Казах го на себе си.

Продължих да тичам.

Край университета.

Край пустите магазини.

Край някакви типове, които имаха вид, сякаш се канят да ме ограбят.

— Хайде! — подканях се, когато ми се стореше, че съм забавил крачка, и се взирах напрегнато в далечината да видя краката и стъпките на Октавия.

На гарата имаше тълпи от хора, влизащи през вратичките, и успях някак да се промуша между някакъв мъж с куфар и жена с букет. Насочих се към линията за Илауара и хукнах надолу по ескалатора покрай всичките костюми, чанти, застояли парфюми и лакове за коса.

Изскочих на перона почти летейки.

Ама че тълпа, по дяволите! — помислих си, но продължих бавно да си проправям път през нея. Влакът пристигна и хората се скупчиха пред вратите, а някои клатеха глава негодуващо, докато се провирах между тях. Отнякъде вонеше на потни подмишници. Миризмата ме лъхна в лицето, но аз продължих да търся с поглед и да се промушвам през тълпата.

— Разкарай се нанякъде! — изръмжа някой и нямах друг избор, освен да се кача на влака.

Качих се в претъпканата средна част и застанах до някакъв мустакат тип, явно източника на противната миризма. С него се държахме за мазния метален лост, докато влакът потегли и аз тръгнах заедно с него.

— Извинявайте — казах. — Съжалявам.

И тръгнах към стъпалата. Реших най-напред да обходя долното ниво 1 1 Градската железница в Сидни е с двуетажни вагони. — Б. ред. и да се върна по горното. Това беше единственият влак за Хърствил. Тя трябваше да е в него.

Нямаше я нито в моя вагон, нито в следващия.

Отварях вратите между вагоните и студеният въздух на тунела ме облъхваше, преди да мина в следващия вагон. Веднъж едва не затръшнах вратата под носа на духа си, който ме следваше по петите.

— Ето я!

Гласът му ме насочи към нея, както беше притисната в тълпата от хора, затворени във влака за предградията.

Видях я едва когато влакът с тракане изфуча навън от тунела в по-бледия мрак на нощта. Стоеше, както стоях аз преди това, но гледаше в друга посока. От по-ниското ниво виждах краката й.

Крачка. Още една.

Проправих си път до стъпалата и започнах да ги изкачвам.

Не след дълго я виждах цялата.

Тя стоеше и гледаше през зацапаното стъкло на влака. Чудех се какви ли мисли се въртят в главата й.

Бях толкова близо, че виждах шията й и пулсирането на дъха й. Виждах пръстите й, стиснали лоста под примигващите светлини на клатушкащия се влак.

Октавия , казах на себе си.

Духът ми ме тласна напред.

— Давай — каза той, но без да ме припира или да ми нарежда каквото и да било. Просто ми казваше кое е правилно и какво трябва да направя.