Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Беше стар влак.

Мръсен.

Долу в последния вагон седеше някакъв старец с радио и слушаше джаз. Той ме поздрави (изключително рядко събитие в градския транспорт) и вече знаех, че този ден ще ми върви. Имах усещането, че съм си го заслужил.

Мислите ми лъкатушеха заедно с влака. Сърцето ми се тресеше.

В Хърствил станах и слязох. За мое учудване намерих къщата на Октавия без каквито и да било проблеми. Обикновено съм много зле, когато трябва да търся посоки и адреси.

Оглеждах къщите и се опитвах да отгатна коя ли може да е тринайсети номер на Хауъл Стрийт.

Когато стигнах до нея, открих, че е почти толкова малка, колкото и нашата, но от червени тухли. Стъмваше се и аз стоях там с ръце в джобовете, чаках и се надявах. Имаше ограда и портичка, както и ниско окосена морава с плочник. Започнах да се чудя дали тя ще излезе.

Откъм станцията идваха хора.

Подминаваха ме.

Най-сетне, когато мракът от предния ден се спусна над улицата, аз отместих поглед от къщата и огледах пътя, полуседнал, полуоблегнат на оградата. Няколко минути по-късно тя се появи.

Почти не чух как вратата се отвори и стъпките й ме приближиха, но не можех да сбъркам с нищо усещането за нея, когато се приближи и застана на една ръка разстояние зад мен. Още потрепервам, когато си спомня студените й ръце на шията си и докосването на гласа й до кожата ми.

— Здравей, Камерън — каза тя и аз се обърнах да я погледна. — Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо — казах.

Гласът ми беше сух и дращеше в гърлото ми.

Спомням си, че се усмихнах и сърцето ми плувна в собствената си кръв. Нямаше връщане назад. В представите си бях изживявал хиляди пъти този миг, а сега, когато беше истински, нямаше как да го пропилея. Не бих си го позволил.

Тръгнах покрай оградата и влязох през портичката. Спрях пред Октавия, хванах ръката й и я задържах в моята. Вдигнах я до устните си и я целунах. Целунах пръстите и китката й толкова нежно, колкото ми позволяваха непохватните устни.

Очите й се разшириха.

Лицето й се доближи до моето.

Устните й се извиха в усмивка.

— Хайде — каза тя. — Нямаме много време тази вечер.

Тръгнахме по пътеката.

Стигнахме по улицата до стария парк и аз затърсих думите.

Те не се появяваха.

Сещах се само за пълни глупости от рода на времето и такива неща, но не бих се унизил дотам. Тя обаче продължаваше да ми се усмихва и с мълчанието си ми казваше, че няма нищо лошо да мълчим. Няма нищо лошо в това да не я омайвам с истории и комплименти и с всичко онова, което бих могъл да кажа, колкото да се каже нещо. Тя просто вървеше и се усмихваше, по-щастлива в мълчанието.

Седяхме дълго в парка.

Свалих якето си и й помогнах да го облече, но след това нямаше нищо.

Нямаше думи. Нямаше нищо друго.

Не знам какво бях очаквал, защото нямах представа какво трябва да правя. Нямах представа как да се държа с момиче, защото за мен беше пълна загадка какво иска тя. Наистина нямах представа. Знаех само, че я искам. Това беше простата част. Но да разбера какво трябва да правя? Как бих могъл да знам какво се очаква от мен? Вие можете ли да ми кажете?

Мисля си, че проблемът ми идваше от тази толкова дълга самота вътре в мен. Винаги бях гледал момичетата от разстояние, не се бях доближавал достатъчно, за да усетя дори аромата им. Разбира се, исках ги, и макар да съжалявах, че са недостъпни за мен, и в същото време изпитвах облекчение. Нямаше натиск. Нямаше неудобство. По-лесно беше да си представям какво би могло да бъде, отколкото да се сблъскам с реалността. Можех да си измислям идеални ситуации и да си представям какво правя, за да ги спечеля.

Но не можеш да направиш нищо, когато не е истинско.

А когато е истинско, нищо не пречи на падането ти. Нищо не застава между теб и земята и онази вечер в парка се чувствах по-истински от всякога. Никога не бях губил контрол до такава степен. Така беше и, изглежда, така щеше да бъде винаги.

Преди животът се свеждаше до това да си намеря момиче (или поне до надеждата за това).

Не да опозная момичетата или да разбера какво искат.

Сега беше много по-различно.

Сега всичко се свеждаше до едно момиче и до желанието да разбера какво да правя.

Търсех трескаво отговора на въпроса какво да кажа, но той ми се изплъзваше. Мислите ме приковаваха и не ми позволяваха да помръдна. В крайна сметка убедих себе си, че всичко ще си дойде на мястото. Но нищо не си идва на мястото само.

Дотук добре, казвах си, докато се опитвах да се окопитя. Дори започнах да си изброявам нещата, които бях направил както трябва.