Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Шумно дишане. Усмивка насън.

Това беше типичният Руб. Типичната петък вечер.

И както винаги остави лампата да свети, та трябваше да стана и да я угася.

И двамата прекрасно знаехме, че татко ще ни събуди още по тъмно. Аз знаех и това, че Руб ще е уморен и недоспал, но пак ще изглежда прекрасно. Брат ми го можеше и това страшно ме вбесяваше.

Докато лежах в тъмното, си мислех какво ли ще каже, ако разбере за Октавия и мен. Възможностите бяха много в зависимост от това какво ставаше в момента, какво беше станало по-рано и какво щеше да се случи по-нататък. Ето някои от тях.

Щеше да ме плесне силно по тила и да каже:

— Какво си въобразяваш, Кам? — И да ме плесне още веднъж. — Човек не ги прави тия работи с бившето гадже на брат си!

Щеше да последва трето плясване и още едно, за всеки случай.

Или щеше просто да свие рамене. Без думи, без гняв, без емоция, без усмивка, без смях. Без нищо.

А можеше и да ме потупа по гърба и да каже:

— Браво, Кам, крайно време беше да направиш нещо по въпроса.

Или пък да си глътне езика.

Не.

Никакъв шанс.

Руб никога не си е гълтал езика.

Ако не може да измисли нищо, сигурно просто ще ме погледне и ще възкликне:

— Октавия?! Стига, бе!

Аз ще кимна.

— Ти сериозно ли?

— Да.

— Страхотно, направо ме уби!

Представях си го и бавно се потапях в съня. Виденията се тълпяха в мен, докато нечия корава ръка ме разтърси в шест и петнайсет сутринта.

Старият.

Клифърд Улф.

— Време е за ставане — чух гласа му в тъмното. — Събуди и онова мързеливо копеле.

Той посочи с палец Руб, но съм сигурен, че се усмихваше. За татко, Руб и мен да нарекат другия „копеле“ беше признак на най-силна привързаност.

Трябваше да работим на брега, някъде в Бронти.

С Руб цял ден копахме под къщата и слушахме радио.

На обяд всички отидохме на плажа и татко ни взе задължителната риба с картофки. Когато приключихме с яденето, с Руб отидохме до водата да отмием мазнината от ръцете си.

— Направо е ледена — предупреди ме той, но въпреки това напълни шепи и наплиска лицето си и гъстата си напрашена коса.

По пясъка имаше изхвърлени раковини.

Започнах да ровя из тях и да избирам най-хубавите.

— Какво правиш? — попита той.

— Събирам черупки.

Руб ме изгледа невярващо.

— Ти да не си някакъв педал?

Погледнах раковините в ръцете си.

— Какво лошо има?

— Господи! — изсмя се той. — Такъв си, нали?

Само се засмях и си избрах една чиста гладка черупка с нежна тигрова шарка и малка дупчица в средата, през която можеше да се гледа.

— Виж я тази — подадох му я.

— Не е лоша — призна той и добави, загледан в океана: — Нищо ти няма, Камерън.

Аз останах взрян във вълните още няколко секунди, преди да се обърна. Старият вече ни беше викнал „Ей!“ — знак, че е време да се връщаме на работа. Повървяхме по плажа и излязохме на улицата. По-късно същия ден Руб ми каза някои неща за Октавия.

Всичко започна съвсем невинно, след като го попитах колко гаджета е имал.

— Не знам — отвърна той. — Не съм ги броил. Дванайсет или тринайсет може би.

Известно време се чуваше само шумът от копаенето, но бях сигурен, че и брат ми като мен си мисли за броя на момичетата и свива наум пръсти.

— Руб! — обадих се по някое време.

— Млъкни, опитвам да се концентрирам.

Не му обърнах внимание. Веднъж започнал, нямах намерение да спирам.

— Защо разкара Октавия? — попитах.

Той спря да копае и каза:

— Просто защото това момиче е най-странният човек, когото познавам. По-странна е дори и от теб, колкото и да не ти се вярва.

— Защо?

Съсредоточих се върху устните му, докато ми разказваше за Октавия Аш. Дори виждах дъха му, който излизаше заедно с думите.

— Ами например, защото един ден те оставя да я опипаш цялата, а на другия не ти дава да припариш до нея. — В този миг явно се сети нещо. — И не можеш да я накараш да се съблече. Опитвал съм, повярвай ми — ухили се той.

Но усещах, че премълчава нещо. Накрая го каза:

— Най-странното обаче е, че това момиче нито веднъж не ме пусна в къщата си. Нито веднъж. Не знам дори какъв цвят е входната й врата.

— Затова ли скъса с нея?

Брат ми ме погледна замислено, после се засмя и поклати глава.

— Не.

— Защо тогава?

— Ами… — Той сви рамене. — Да ти кажа честно, Кам, тя ме заряза. Оная вечер, когато дойде, очаквах да плаче и да се държи като останалите. Но грешах. Тя просто дойде и ме направи на нищо. Каза ми, че не си струвам труда.

Не можех да повярвам, че говори така спокойно за това. Ако бях на негово място, болката да бъда зарязан от момиче като Октавия щеше да бъде непоносима, да ме смаже, да ме пречупи.