Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Появата й на улицата в Глийб.

Въпросът й.

Влакът.

Всичко.

Поседяхме малко на стария диван, който татко беше изнесъл навън преди няколко години, загледани в минаващите коли.

— Какво зяпате? — озъби ни се някакво момиче с разпуснат вид, докато минаваше край къщата ни.

— Нищо — отвърна Руб и доста се посмяхме, когато момичето ни напсува без видима причина и си продължи по пътя.

Мислите ми се насочиха навътре.

Октавия продължаваше всеки миг да е с мен, вътре в мен. Дори когато Руб отново заговори, аз бях във влака и си проправях път през хора, пот и костюми.

— Ще работим ли с татко в събота? — нагази в мислите ми Руб.

— Сигурно — казах.

Той стана и влезе вътре, а аз останах още доста време на верандата. Мислех си за следващата вечер — как ще стоя пред къщата на Октавия.

Тази нощ не спах.

Завивките лепнеха по мен и съвсем се омотах в тях. По някое време станах и просто седнах в кухнята. Беше два сутринта и когато госпожа Улф стана да отиде до тоалетната, ме видя там.

— Здрасти — прошепнах.

— Какво правиш? — попита тя.

— Не можах да заспя.

— Да не стоиш много, чу ли?

Постоях още малко с радиото, което си говореше и спореше само със себе си на кухненската маса пред мен. Октавия ме изпълваше цялата нощ. Питах се дали и тя седи в кухнята и мисли за мен.

Може би.

А може би не.

Но аз във всички случаи щях да ида там на другия ден и секундите минаваха далеч по-бавно, отколкото някога бях допускал.

Върнах се в леглото и зачаках. Когато слънцето изгря, станах с него и денят постепенно се изниза край мен. В училище както винаги беше лудница — майтапи, тъпи копелета, блъсканица и от време на време смях.

За няколко тревожни секунди този следобед се чудех как ли беше фамилията на Октавия и дали ще мога да я открия в телефонния указател. Изпитах облекчение, когато си спомних, че е Аш. Октавия Аш. Намерих адреса и го проверих на картата. Беше на десетина минути пеша от гарата, стига да не се загубех.

За успокоение прескочих оградата и погалих малко Мифи. Бях някак нервен. Всъщност много нервен. Представях си как може всичко да се обърка. Влакът да излезе от релсите. Да не открия правилната къща. Да стоя пред грешна къща. Прехвърлих всичко в ума си, докато галех топката косми, която се търкаляше и ми се усмихваше от време на време, докато я чешех по корема.

— Пожелай ми късмет, Мифи — казах и понечих да си тръгна, но той стана и ме погледна с оня поглед, който казваше: „Не спирай да ме галиш, мързеливо копеле!“ Въпреки това прескочих оградата и влязох вкъщи. Оставих бележка, че може да отскоча до Стив вечерта, да не се притесняват излишно. (Имаше реални шансове в крайна сметка да се озова тъкмо там.)

Бях облечен по обичайния си начин. Стари джинси, тениска, черното шушляково яке и изтърканите обувки.

Преди да тръгна, влязох в банята и се опитах да пригладя косата си, колкото да не стърчи, но това е като да победиш земното притегляне. Косата ми щръква, каквото и да я правя. Гъста като кучешка козина и винаги рошава. Не мога да се преборя с нея, колкото и да опитвам. Пък и, мислех си, достатъчно е да изглеждам като предния ден. Щом вчера съм бил достатъчно добър, ще съм такъв и днес.

Беше решено. Тръгвах.

Затръшнах вратата зад гърба си и комарникът изтрополя. Сякаш всяка врата ме изритваше от стария живот, който бях живял в тази къща. Изхвърляше ме в един нов свят. Старата полегнала порта се отвори със скърцане и ме пусна да мина. Притворих я внимателно. Тръгнах и от улицата, от петдесетина метра може би, се обърнах за миг да погледна къщата, в която бях живял. Тя вече не беше същата. И никога нямаше да бъде. Продължих по пътя си.

Колите се влачеха покрай мен и когато минавах покрай някакво задръстване, пътникът в едно такси се изплю през прозореца и плюнката пльосна в краката ми.

— Господи! — каза човекът. — Извинявай, приятел.

Само го погледнах и казах:

— Няма нищо.

Не можех да си позволя да ми отвлече вниманието. Не и днес. Бях доловил аромата на един нов живот и нищо нямаше да ме откъсне от него. Щях да го преследвам. Да го намеря, да го вкуся, да го погълна. Онзи можеше да се изплюе в лицето ми, а аз само щях да се избърша и да продължа.

Нищо нямаше да ме отклони.

Никакви съжаления.

Още беше рано, когато стигнах до Централната гара, купих си билет и заслизах към метрото. Перон двадесет и пет.

Застанах на края на перона и чаках, докато ме облъхна студеният въздух на тунела, раздвижен от идващия влак. Той затули ушите ми, превърна се в рев и постепенно стихна до приглушена въздишка.