Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Едра глупава сълза изпълзя от окото ми и залъкатуши по бузата ми. Усетих соления й вкус върху устните си.

— Камерън?

Погледнах я.

— Добре ли си?

Не знам как стана, но й казах истината.

— Тя няма да дойде нито тази, нито която и да било друга вечер, но нищо не мога да направя. — Тук дори цитирах Руб. — Или имаш чувства, или нямаш, а това момиче не чувства нищо към мен. Насила хубост не става…

Отместих поглед и се загледах в умиращото небе, опитвайки се да се взема в ръце.

Питах се защо съм избрал това момиче от Глийб, защо толкова искам да зарадвам тъкмо него, да се удавя в него.

— Кам! — повика ме Октавия. — Кам!

Искаше да я погледна, но аз още не бях готов. Станах и се загледах в къщата. Лампите светеха. Завесите бяха спуснати и момичето не се виждаше. Както винаги.

Но до мен имаше друго момиче, което сега също се изправи и двамата стояхме до тухлената ограда. Тя ме гледаше и ме накара и аз да я погледна. Повика ме още веднъж:

— Кам!

Най-сетне отговорих, плахо и колебливо:

— Да?

Лицето на Октавия сякаш изплака насреща ми в тишината на нощта.

— Би ли дошъл да стоиш пред моята къща?

Знам само, че търсим нещо.

Стоим неподвижно — аз до стената, а кучето до мен.

Хайде, чета мислите на кучето. Какво чакаш?

Но продължавам да стоя там.

Искам отговор, искам да знам къде отиваме и какво търсим.

Вятърът започва да крещи и преминава във вой. Виещ вятър, който влачи боклуци, прах и пясък по улиците.

Очите на кучето са приковани в мен.

Потапят се в моите.

В този миг разбирам. Виждам отговора.

Кучето ме води към дома — но не онзи, който познавам. Това е нов дом и трябва да намеря пътя към него.

Тя нахлу в мен.

Толкова просто стана всичко.

Думите й посегнаха в мен, сграбчиха духа ми за сърцето и го изтръгнаха от тялото ми.

На тихата, обгърната от сенките улица бяхме само думите и гласът, Октавия и аз. И духът ми. Тя бавно хвана ръката ми и нежно я задържа. Аз само стоях и гледах.

Поемах я цялата в себе си.

Беше студено и дъхът й излизаше на облачета от устата й. Тя се усмихна и с падналата над очите коса беше толкова красива и истинска. Изведнъж очите й бяха най-човешките очи, които бях виждал някога, а потрепващите й устни ми шепнеха без думи. Усещах в ръката си пулса й, нежно туптящ върху кожата ми. Тя стоеше пред мен с крехките си рамене, на улицата, бавно потъваща в мрака. Все още не ме пускаше. Чакаше.

В мен отекваха безмълвни писъци.

Уличните лампи примигваха.

Аз не помръдвах. Стоях неподвижно и я гледах. Взирах се в истината, застанала пред мен.

Исках да се излея навън и думите да се разпилеят по пътеката, но не казах нищо. Това момиче току-що ми беше задало най-прекрасния въпрос на света, а аз не можех да кажа дума.

„Да — исках да отговоря. Исках да го изкрещя, да я вдигна на ръце и да кажа: — Да, да! Ще дойда и ще стоя пред къщата ти ден и нощ.“

Но не казах нищо. Думите бяха на езика ми, но не можеха да излязат. Препънаха се някъде, после се изгубиха. Глътнах ги обратно.

Мигът зейна и се посипа на парченца около мен. Нямах представа какво ще се случи в следващия момент, дали ще дойде от Октавия, или от мен. Исках да клекна, да събера всичко късче по късче и да го пъхна в джобовете си. Някъде наблизо като че чувах гласа на духа си, който ми казваше какво да кажа, какво да направя, но не го разбирах. Тишината наоколо беше твърде силна и го заглушаваше. Усетих как пръстите й за миг стиснаха по-силно моите.

И се разхлабиха.

Тя бавно пусна ръката ми и всичко свърши.

Ръката ми падна като отсечена и се удари в хълбока ми.

Тя се вгледа в мен, после отмести поглед настрана.

Наранена ли беше? Очакваше ли да кажа нещо? Искаше ли пак да хвана ръката й? Да я притегля към себе си?

Въпросите ме засипваха, но аз бях все така неспособен да направя каквото и да било. Просто стоях там като жалък безнадежден идиот и чаках нещо да се промени.

В крайна сметка гласът на Октавия пръв наруши изгарящата тишина на нощта. Тих, смел глас.

— Просто… — Тя се поколеба. — Помисли си за това, Кам.

И след още един миг на колебание и последен поглед вътре в мен тя се обърна и си тръгна.

Аз гледах.

Краката й.

Стъпките й.

Косата, заливаща гърба й в тъмното.

Спомнях си гласа й, въпроса й и чувството, което се надигаше в мен. То крещеше в мен, стопляше ме и ме хвърляше в студени тръпки, мяташе се и се снишаваше. Защо не казах нищо?