Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

— Добре — прошепнах.

Приближих се и застанах зад нея.

Вълнената й риза.

Кожата на шията й.

Разбърканите къдрици, спускащи се по гърба й.

Рамото й…

Посегнах и я докоснах.

Тя се обърна. Погледнах в нея и чувството ме заля. Господи, красива беше! Чух гласа си:

— Ще стоя пред къщата ти, Октавия. — Дори се усмихнах. — Ще дойда утре и ще стоя.

Тя притвори очи за миг и ми се усмихна в отговор.

— Би било хубаво, Кам.

Гласът й беше тих.

Приближих се още повече, сграбчих ризата на корема й и останах да стоя така, преливащ от облекчение.

На следващата спирка й казах, че е по-добре да слизам.

— Ще се видим ли утре? — попита тя.

Кимнах.

Вратите се отвориха и слязох. Когато те се затвориха зад мен, нямах представа на коя спирка се намирам, но след потеглянето на влака повървях заедно с него, като продължавах да я гледам през прозореца.

Влакът се изгуби и едва тогава усетих колко е студено на перона.

Изведнъж се сепнах.

Духът ми.

Беше изчезнал.

Дълго се оглеждах за него, докато най-сетне разбрах. Той не беше слязъл от влака с мен. Беше останал във вагона с Октавия.

Изправям се. Стъпките на кучето вече са станали по-настойчиви.

То иска да го последвам.

Залива ме някакво чувство.

Горещо и тежко, то плъзва в мен.

Хуквам след кучето и го гоня по улиците под виещия вятър. Отначало то се оглежда за мен, но скоро разбира, че го следвам.

Подхваща ме.

Понася ме.

Хукваме към влаковата линия, почти оставяйки бразда след себе си, и тогава го виждам. Виждам го в далечината в мига, в който стигаме до линията. Влакът блещука и аз ускорявам крачка, докато се изравняваме с него.

Тичаме редом с него.

Опитвам се да се спазаря с умората. Казвам й да дойде по-късно, само сега да ме остави да продължа.

Продължавам.

И тогава…

Тогава ги виждам.

Виждам как той си проправя път през тълпата, а душата му е до него и шепне в ухото му.

Тя се обръща и той сграбчва ризата й.

Влакът набира скорост.

Подминава ни и изчезва в далечината, а аз забавям крачка. Спирам и се навеждам, а ръцете ми опират в коленете.

Кучето още е с мен и аз го поглеждам, сякаш за да му кажа: Ако пак ми се случи нещо такова по пътя към дома, нямам нищо против.

— Ей! — подвикна ми Руб, когато най-сетне се прибрах. — Къде се губиш? Малко е късно, не мислиш ли?

— Знам — кимнах.

— В тенджерата има супа — намеси се госпожа Улф.

Вдигнах капака, което обикновено не е много добра идея. Но тази вечер свърши добра работа, защото кухнята мигом опустя, а аз не бях в настроение да отговарям на въпроси, особено на Руб. Какво щях да му кажа? „Знаеш ли, приятел, току-що се видях с бившето ти гадже. Нали нямаш нищо против?“ Нямаше как да стане.

На супата й трябваха няколко минути да се стопли. Седнах и вечерях сам.

Докато се хранех, малко се поуспокоих след случилото се. Такива неща не стават всеки ден и на човек му е малко трудно да повярва, че са истина.

Гласът й продължаваше да долита до мен:

— Камерън?

— Камерън?

След като го чух няколко пъти, осъзнах, че ми говори и Сара.

— Добре ли си? — попита тя.

Усмихнах се.

— Разбира се.

Заедно измихме чиниите.

По-късно с Руб взехме Мифи и го разхождахме, докато кучето започна да хрипти.

— Много зле звучи. Може да е хванал грип или нещо такова — предположи Руб. — Или пък гонорея.

— Какво е гонорея?

— Не съм много сигурен. Май някаква полова болест.

— Не ми се вярва.

Когато го върнахме на съседа Кийт, той каза, че Мифи плюел топки косми, което не ме изненада, защото това куче си беше деветдесет процента козина, няколко процента месо и кости и един-два процента лай, скимтене и капризи. Но козината беше най-много. По-лошо и от котка.

Погалихме го за последно и си тръгнахме.

На верандата попитах Руб как е Джулия.

„Пачавра“, представих си го, че казва.

— Не е зле — беше отговорът. — Не е върхът, но може да е и по-зле. Не се оплаквам.

Не беше нужно много време за едно момиче да се превърне от страхотно в „нищо особено“. Така беше при Руб.

— Хубаво.

За миг дори си помислих да го питам как оценява Октавия, но интересът ни към нея беше съвсем различен, така че нямаше смисъл. Не беше важно. За мен важното беше, че мислите за нея продължаваха да ме обсебват. Просто не можех да спра да мисля за нея, докато прехвърлях в ума си за кой ли път случилото се.