Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Бях я догонил на влака предния ден. Бях говорил с нея и й бях казал, че ще стоя пред къщата й.

Господи, дори бях целунал ръката й. Но сега трябваше да кажа нещо, а нямаше какво. Защо нямаш какво да кажеш, тъпо копеле такова? — питах се.

Умолявах себе си.

И неведнъж.

Разочарованието от мен самия беше още по-горчиво, докато седях с нея на проядената дървена пейка в парка и се чудех какво да правя.

По някое време отворих уста, но не излезе нищо.

Накрая просто я погледнах и казах:

— Съжалявам, Октавия. Извинявай. Толкова съм вързан.

Тя поклати глава и виждах, че не е съгласна.

— Не е нужно да говориш, Камерън — каза и сякаш надникна в мен. — Не е нужно да казваш каквото и да било, за да знам, че имаш голямо сърце.

В този миг нощта се отвори и небето се изсипа на парченца около мен.

Стоя в тъмното.

Треперя.

Вятърът спира.

Умира.

Свлича се на ръце и колене и се обгръща с мълчание.

Спирам.

Кучето спира.

И всичко.

Наоколо.

Е мълчание.

То звучи като провал, като сърце, което се разкъсва отвътре.

То ме дебне.

То ме оковава и ме гледа как трескаво се мъча да се изтръгна.

Почти очаквам да ме залее и да ме отнесе.

Може да се зъбя и да се дърпам, но то ме държи здраво.

Надявам се поне тези написани думи да заговорят. Надявам се да пламнат, да викнат, да закрещят.

Надявам се да закрещят.

Да разчупят мълчанието ми…

Обръщам се и отново тръгваме с кучето.

Стъпките ни.

Са безмълвни.

Сара знаеше.

Разбра го още щом ме погледна, когато се прибрах онази вечер. И ми го каза веднага, докато се опитвах да се промъкна покрай нея през хола до нашата стая.

Беше странно.

Невероятно.

Откъде беше толкова сигурна — толкова, че когато влязох, да ме спре и да бръкне с ръка в сърцето ми, прошепвайки с усмивка:

— Кажи, Камерън, как се казва момичето, което кара сърцето ти да бие толкова бързо?

Усмихнах й се, изумен и плах.

— Никак — излъгах.

— Ха! — изсмя се тя.

Ха!

Това е всичко, което каза. После дръпна ръката си и се обърна, все още усмихната.

— Радвам се за теб, Камерън. — Това вече беше, когато си тръгваше и ме погледна за последен път. — Ти го заслужаваш. Наистина, не се шегувам.

И ме остави да стоя там и да си спомням какво се случи точно след като късчетата небе се посипаха около мен.

С Октавия поседяхме още малко на пейката, докато стана студено. Едва когато тя започна да трепери, станахме и тръгнахме към тяхната къща. Пръстите й докоснаха моите и тя леко ги стисна.

Пред портичката знаех, че няма да вляза. Усещах го.

Преди да се прибере, тя каза:

— В неделя ще съм на пристанището, ела ако искаш. Някъде около обяд.

— Добре — отвърнах и вече си представях как стоя там и я гледам да свири на хармониката, а хората хвърлят пари в якето й. Яркосиньо небе. Кълбящи се облаци. Слънцето протяга ръце надолу. Сякаш го виждах наяве.

— Камерън!

Отърсих се от видението.

— Ще те чакам. — Тя сведе поглед за миг и отново ме погледна в очите. — Знаеш какво искам да кажа, нали?

Кимнах бавно.

Тя щеше да ме чака, за да й говоря, да бъда с нея така, както бих могъл. Можехме само да се надяваме, че това е въпрос на време.

— Благодаря — казах и вместо да си влезе, а аз да гледам след нея, Октавия остана на портичката и ми махаше всеки път, когато се обърнех да я погледна за последно. И всеки път аз казвах безмълвно: — Довиждане, Октавия.

Докато свих зад ъгъла и отново бях сам.

Връщането вкъщи ми се губи в някаква мъгла, в сумрака на нощния влак, препускащ в тъмното. Тракането на копелетата още отеква в мен. То ми припомня как седях там, за да се върна в къщата, от която бях дошъл, но която вече никога нямаше да бъде същата.

Беше странно как Сара веднага ме усети.

Тя тутакси видя промяната в мен, в самото ми присъствие в нашата къща. Може би вървях или говорех по-иначе, не знам. Но бях друг.

Имах моите думи.

Имах Октавия.

И сякаш вече не се молех на себе си. Не молех за тези късчета щастие. Просто си казвах да бъда търпелив, защото най-сетне почти бях стигнал там, където исках да бъда. Бях се борил за това и почти се бях добрал до него.

Много по-късно Руб се прибра и както винаги се стовари на леглото.

Както си беше с обувките.

С измъкната риза.

Миришеше леко на бира, дим и евтин одеколон, без който спокойно можеше да мине, защото момичетата така или иначе му се лепяха.