Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Но това бях аз.

За Руб следващото най-хубаво нещо беше под ръка и той го вземаше. В това може би нямаше нищо лошо. Единственият му проблем сега беше, че неговата Джулия имаше някакви стари връзки и това можеше да му излезе скъпо.

— Явно е била с някого, когато тръгна с мен — заяви той. — И сега тоя тип се кани да ме убие заради нея. Не знам защо. Не съм направил нищо. Не съм виновен, че не ми е казала.

— Ти внимавай — предупредих го.

Явно тонът ми му подсказа, че не съм голям почитател на Джулия.

— Не я харесваш, нали? — попита ме направо.

Поклатих глава.

— Защо?

Ти нарани Октавия заради нея, помислих си, а на глас казах:

— Не знам. Просто тая работа не ми харесва, това е.

— Не се притеснявай за мен — успокои ме той и се ухили с оная широка усмивка, която трябваше да ми внуши, че всичко ще бъде наред. — Ще оцелея.

Оказа се, че съм запазил само една от всичките раковини — онази с тигровата шарка. У дома я вдигнах на светлината срещу прозореца на стаята ни. Вече знаех какво ще правя с нея.

Тя беше в джоба ми на другия ден, когато вървях към Централната гара и хванах влака за Кръглия кей. Водата в залива беше наситено синя и фериботите я разсичаха и оставяха бразди, които се затваряха зад тях. Пристанището беше пълно с народ и множество улични артисти. Добри, блестящи и безнадеждни. Трябваше ми малко време, но най-сетне я видях. Октавия стоеше на пешеходната алея към Скалите, а около нея се трупаха хора, привлечени от могъщия глас на устната й хармоника.

Когато стигнах до нея, тя тъкмо свършваше песента и хората хвърляха пари върху старото й яке, проснато на земята. Тя им се усмихваше и им благодареше, след което повечето хора бавно продължаваха по пътя си.

Тя не ме видя и веднага започна нова песен. И отново около нея започна да се събира тълпа. Този път обаче по-малка. Слънцето образуваше ореол около вълнистата й коса. Гледах в захлас как устните й се плъзгат по хармониката. Гледах шията й, меката й вълнена риза, а през пролуките в тълпата виждах краката и бедрата й. В звуците на песента чувах думите й: „Няма нищо, Камерън, аз мога да чакам“. Чувах и гласа й, който ми казваше, че имам голямо сърце. Отначало колебливо, после без да мисля, започнах да си проправям път през множеството.

Поех си дъх, спрях и приклекнах. Бях човекът, най-близък в целия свят до Октавия Аш. Тя свиреше на хармониката, а аз коленичех пред нея.

Октавия ме видя и по устните й плъзна лека усмивка.

Сърцето ми биеше учестено.

Изгаряше гърлото ми.

Бръкнах в джоба си, извадих раковината и внимателно я поставих върху якето, посипано с пари.

Оставих я там и слънцето я докосна с лъчите си. Исках да се обърна и да се върна в тълпата, но в този миг музиката спря. Насред песента.

Светът се смълча и аз отново се обърнах да погледна момичето, което беше застинало над мен.

Октавия коленичи, остави хармониката си върху парите и взе раковината.

Подържа я в ръка.

Поднесе я към устните си.

И я целуна нежно.

После с дясната си ръка ме притегли към себе си за якето и ме целуна. Дъхът й се вля в мен и меките топли влажни устни сякаш ме обгърнаха. Тогава в ушите ми избухна оглушителен трясък. За миг се почудих какво ли е това, но тутакси го забравих, защото Октавия ме изпълваше целия. И двамата бяхме коленичили, ръцете ми бяха на хълбоците й. Устните й продължаваха да ме търсят, да ме докосват. Да ни съединяват. Ръката й сега беше върху лицето ми и ме държеше, не ми позволяваше да се отдалеча.

Тътенът продължаваше и издигаше около нас стена, наш отделен свят. Изведнъж разбрах какво е. Звукът беше ясен и чист. И величествен.

Шум от ръкопляскания.

— Какво толкова има в ръкоплясканията? — питам.

Кучето продължава да върви, но не ме е грижа. Не спирам да говоря.

— Защо са като океан от звуци, чиито вълни се разбиват в теб? Защо са като талаз, който те залива?

Замислям се.

Може би защото това е едно от най-благородните неща, които хората правят с ръцете си.

Понякога ръцете се свиват в юмрук. Хората ги използват един срещу друг или крадат с тях.

Когато ръкопляскат, това е единственият момент, в който заедно възхваляват други човешки същества.

Мисля, че го правят, за да запазят нещо.

— Те задържат мига — казвам тихо, — за да бъде запомнен.

Кучето не е особено впечатлено, а мракът се снишава.

Затварям си устата и продължавам да вървя.