Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Когато стигнах, само Сал си беше вкъщи.

— Всеки момент ще си дойде — каза тя без особен възторг. — Гладен ли си? Искаш ли нещо за пиене?

— Не, няма нужда.

Тази вечер не беше особено приветлива, сякаш не възнамеряваше да ме търпи дълго. Изражението й говореше без думи. Ако имаше думи, те щяха да са от рода на:

Неудачник.

Мръсно копеленце.

Сигурен съм, че по-рано, преди да се сближим, Стив й беше казвал какви хаймани са братята му. Докато живеехме заедно, той ни гледаше отвисоко. Ние вършехме глупости, признавам — крадяхме пътни знаци, биехме се, залагахме на кучешките гонки… Това не беше много по вкуса на Стив.

Когато си дойде след десетина минути, той наистина се усмихна и каза:

— Ей, откога не съм те виждал!

За миг си помислих, че говори на мен, и се усмихнах в отговор, преди да осъзная, че това е предназначено за Сал. Напоследък тя често ходеше в командировки. Той се приближи и я целуна. И едва тогава забеляза брат си на дивана.

— Здрасти, Кам.

— Здрасти, Стив.

Виждах, че искат да са сами, затова почаках няколко секунди и станах. Кухненската лампа ги осветяваше ярко, докато стояхме в полутъмния хол.

— Ще дойда някой друг път — побързах да кажа.

Трябваше да изчезвам по най-бързия начин. Погледът на Сал красноречиво ме подканяше да се измитам.

— Не.

Вече бях на вратата, когато думата ме застигна и ме изрита в гърба. Обърнах се. Стив стоеше зад мен. Лицето му беше сериозно.

— Няма нужда да си тръгваш, Кам — довърши той.

Само погледнах брат си и казах:

— Не се притеснявай.

И си тръгнах, без много да му мисля. Имах други места, където да отида.

Беше още рано, затова реших да тичам до гарата и да хвана влака за Хърствил. Виждах отражението си в стъклото на вагона — косата ми пак беше израснала и стърчеше нагоре, буйна и рошава. Беше гарвановочерна в отражението и за пръв път почти ми харесваше. Докато се люшках във влака, гледах вътре в себе си.

Улицата на Октавия беше потънала в мрак. Светлините на къщите приличаха на факли. Като стиснех очи и ги отворех отново, имах чувството, че къщите се лутат наоколо в тъмното и търсят път. Очаквах всеки момент да избледнеят и да се изгубят. Понякога пред тях преминаваха човешки сенки, а аз чаках пред портата й.

За миг си представих как отивам до входната врата и чукам, но продължавах търпеливо да чакам. Кой знае защо ми се струваше, че няма да е добре, ако вляза. Още не. Умирах тя да излезе, дума да няма. Но знаех, че ако трябва да си тръгна, без да съм я зърнал, ще го направя. Щом можех да го направя за момиче, което не даваше пукната пара за мен, щях да го направя и за Октавия.

В тази открадната секунда си спомних за момичето от Глийб. То се промъкна в мислите ми като крадец и изчезна, без да вземе нещо. Сякаш унижението от миналото беше паднало като товар от гърба ми и лежеше захвърлено някъде на земята. За миг се зачудих как съм могъл да стоя пред къщата й толкова много пъти. Дори се изсмях. На себе си. А няколко минути по-късно, когато Октавия дръпна пердето на кухнята и излезе да ме посрещне, от нея не остана и следа.

Първото, което забелязах, преди да сме си казали и дума, беше раковината, вързана на връвчица на врата й.

— Харесва ми — казах и протегнах ръка да я докосна.

— И на мен — кимна тя.

Отидохме в същия парк, в който седяхме първата вечер, но този път не седнахме на проядената пейка. Разхождахме се по мократа трева и спряхме до едно старо дърво.

— Ето — казах и дадох на Октавия думите, които бях писал предишната нощ в леглото. — Твои са.

Тя ги прочете, целуна листа и се притисна в мен. Имаше толкова много въпроси, които исках да й задам. Исках да я питам какво се случва в къщата й, какво е правила с Руб, защо никога не е влизал у тях, дали има братя и сестри като мен. Но не попитах нищо. Между нас се издигаше стена и макар да знаех, че един ден ще трябва да се изправя срещу нея, все още не се решавах.

Казах й, че обичам плача на хармониката й. С това куражът ми като че се изчерпваше и дори тези няколко думи ми струваха усилие. Това, че думите трябва да градят мостове, беше много хубаво, но си мисля, че човек трябва да улучи момента.

Когато стигнахме до къщата й, казах нещо почти погрешка. Гласът ми сам го изрече.

— Може би скоро ще ми кажеш повече за себе си.

В гласа ми нямаше колебание, нямаше и сянка от съмнение.

Тя погледна към къщата си, към приглушената светлина, идеща от прозореца.

— Добре. — Лицето й беше искрено и мило. — Не може всичко да става както аз го искам, нали? Не можеш да се удавиш в някого, ако не те пусне. — Права беше. — Ще се видим ли в неделя?