Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Руб не се плашеше лесно, защото можеше да се грижи за себе си, и двамата го знаехме. Той беше един от най-харесваните хора в квартала, но и мнозина се бояха от него. Единственият проблем сега беше, че нищо не се знаеше със сигурност. Това беше просто чувство и усещах, че и Руб го долавя. Надушваше се във въздуха.

— Ако стане нещо — казах, — аз съм с теб.

Руб кимна.

— Благодаря, брат ми.

И се усмихна.

Телефонът звъня и следващата вечер, и по-следващата.

При третото позвъняване в петък вечер Руб грабна слушалката и изрева:

— Кажи!

После притихна.

— Да. — Пауза. — Да, извинявай. Сега ще ти го дам. — Той закри слушалката с ръка. — За теб е.

И ми я подаде замислено. За какво мислеше?

— Ало!

— Аз съм — каза тя. Гласът й се пресегна и ме сграбчи. — Утре ще работиш ли?

— Да, докъм четири и половина.

Тя се замисли за момент.

— Може да измислим нещо, като се върнеш. Ще те заведа на едно място. — Гласът й беше тих, но настойчив. — Имам да ти казвам някои неща.

Улових вълнението й и се разтреперих вътрешно.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Разбира се.

— Ще дойда към четири и половина.

— Добре, ще се видим.

— Трябва да затварям. — Каза го припряно, дори не се сбогува, само добави: — Чакам с нетърпение.

И изчезна.

Когато затворих, Руб ми зададе неизбежния въпрос.

— Коя беше? — И отхапа от ябълката, която държеше. — Звучеше ми познато.

Седнах до кухненската маса и преглътнах. Опитах да овладея дишането си. Това беше моментът. Трябваше да го кажа.

— Помниш ли Октавия?

Мълчание.

Кранът капеше.

Капките избухваха в мивката.

Руб тъкмо отхапваше от ябълката, когато осъзна какво казвам.

Наклони глава и ме изгледа, преглътна ябълката и явно си направи изводите, докато аз трескаво си мислех: „О, не, какво ще стане сега?“

Стана нещо.

Руб отиде и затвори крана, обърна се към мен и каза:

— Добре, Кам…

И се засмя.

Това хубав смях ли беше, или лош? Хубав смях, лош смях… Не можех да реша. Чаках.

— Какво? — не издържах накрая. — Кажи.

И започнах нервно да му разказвам какво се е случило. Казах му как стоях пред къщата в Глийб. Как Октавия се появи. Казах му за влака и как отидох там, и за раковината, и…

— Всичко е наред — каза той и изражението му беше почти гордо. — Тази Октавия… — Руб поклати глава. — Знаеш ли, тя е страхотно момиче. Малко е луда, разбира се, но иначе е свястна. Ти я заслужаваш, Кам. Повече от мен.

Той зачака да го погледна. Най-сетне вдигнах поглед.

— Нали?

Кимнах.

— Да.

— Хубаво.

— Не ми ли се сърдиш?

— Защо пък трябва да ти се сърдя? Такова момиче заслужава да се държат добре с него и ти го можеш. А аз не мога. — Това, което каза после, беше истина, но поднесена така брутално, че Стив можеше само да си мечтае за подобно нещо. Той обаче говореше за себе си. — Аз… Аз се държах с нея като с парцал, но сега тя има теб. Ти сигурно ще се държиш с нея като с богиня. Нали, Кам?

Усмихнах се с половин уста.

— Нали, Кам? — повтори той, защото и двамата знаехме отговора.

Този път не можах да скрия усмивката си. Двамата се засмяхме и вече не можехме да спрем. По някое време влезе Сара.

— От какво сте толкова щастливи? Все едно гледам края на Скуби Ду…

Руб плесна с ръце.

— Чакай само да чуеш! — почти извика той. — Помниш ли Октавия?

— Разбира се.

— Е, да ти кажа тогава. Ще я виждаш доста по-често, защото…

— Знаех си! — прекъсна го Сара и насочи показалец към мен. — Знаех си, че тук е замесено момиче, малко копеленце такова, а ти не искаше да ми кажеш!

Никога не я бях виждал да се смее по този начин.

— Чакайте! — каза тя и след половин минута се върна с фотоапарата си и ни направи моментална снимка, както бяхме облегнати на шкафа и се смеехме.

Струпахме се около нея, докато се появи изображението. Скоро вече различавах косата на Руб и усмивката на собственото си лице. Руб още държеше ябълката и двамата се смеехме. Бяхме със стари джинси, той с работна бархетна риза, а аз с черното си шушляково яке. Руб ме гледаше и ми говореше нещо, а аз се смеех.

Сара си придърпа снимката.

— Харесва ми — заяви тя, без да се замисли. — Изглеждате като братя.

Каквито трябва да бъдат братята, помислих си аз, и продължихме да я гледаме. Капките вече избухваха в мивката с по-малка сила.

Един ден влязох в стаята на Сара да погледна снимката още веднъж.

— Октавия, а? — каза тя. Не виждах лицето й, но усетих трепет в гласа й. — Красива е, Камерън. — И повтори толкова тихо, че едва я чух: — Красива е.