Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

— Като теб — исках да кажа, но не можах.

Напоследък Сара беше сама, след като се беше опарила на няколко пъти, но като я гледах, не ми изглеждаше нещастна. Тя просто повтори онова, което беше казала онази вечер в кухнята:

— Радвам се за теб, Кам. Радвам се за теб.

На другия ден, на работата, времето се влачеше убийствено бавно. Аз чаках. Имах чувството, че часовете и минутите са се запънали и някой ги влачи насила.

Когато се прибрахме вкъщи, беше по-близо до пет, отколкото до четири и половина, и Октавия вече чакаше в кухнята. С Руб размениха няколко думи и в тях нямаше нито враждебност, нито неловкост.

А аз я гледах с благоговение.

Тя нямаше грим, нито лак за коса, дрехите й бяха нормални. Без впити джинси и тесни блузки. Без накити, ако не се смята раковината на врата й.

Но беше прекрасна.

Толкова…

Господи, не мога да го опиша. Дори сега.

— Е? — Тихият й глас и нежните очи прекъснаха мислите ми. — Няма ли да ме целунеш, Камерън?

Бях потресен.

От думите.

От красотата й.

Върви! — заповядах си.

Поех ръката й в моята и я целунах, целунах китката й, после и устните.

— Намерихте се — каза госпожа Улф. — Това е добре.

Майка ми беше влязла и ме гледаше и аз си спомних какво ми каза в същата тази кухня преди време, в началото на зимата. За брата, който един ден ще се издигне, и че не бива да се срамувам. Може би и тя си спомняше за това.

— Не е зле да побързаш, Кам — каза мама. — Октавия те чака доста дълго.

Взех си душ, облякох се и след малко излязохме. Нямаше напомняния да се прибера в еди-колко си часа или да не закъснявам много. Нищо от този род. Първо, нашите вече бяха свикнали да кръстосвам улиците и второ, ако закъснеех много, това щеше да ми бъде напомнено следващия път, когато тръгнех да излизам. В нашето семейство на човек му се даваше само една възможност и единствено от него зависеше колко дълго ще продължи тя. Сара отдавна беше минала тази възраст, кажи-речи и Руб, но аз още трябваше да внимавам и не смятах да се издънвам.

— Тръгваме ли? — попита Октавия и аз отворих вратата пред нея.

Тръгнахме.

Вече бяхме минали половината улица, когато ми хрумна, че нямам никаква представа къде отиваме. И попитах.

Октавия вървеше съсредоточено и каза само:

— Ще видиш. Нищо особено.

Каза го така, сякаш нищо освен нас нямаше значение. Поне не тази вечер. Ръката й потърси моята и я хвана. Не говорехме, но и това беше без значение. Пред нас изникна знак за пешеходна пътека и пресякохме, като се опитвахме да не уцелим канавката.

— Насам — каза тя малко по-късно, измъквайки ме от тълпата, и ме поведе по тясна, задръстена уличка, където имаше малко кино. — Искаш ли да влезем? Обичам старите филми, а тук дават такива в събота.

— Звучи добре — отвърнах.

Истината беше, че това момиче можеше да ме покани и в ада, и аз щях да тръгна. И през ум не ми минаваше да откажа, така че влязохме.

Филмът беше хубав.

Даваха „Разяреният бик“ и разпоредителят, изглежда, познаваше Октавия, затова ни пусна, макар да каза, че не трябвало. Сетих се за филми, които бях гледал, за хора на нашата възраст, които се срещат, ядат пуканки, изглеждат добре и се снимат в кабинките за моментални снимки в супермаркетите.

Едно беше сигурно.

Ние не бяхме от тях.

Не бяхме, защото по някое време Октавия се облегна на мен и си помислих, че ще ме целуне. Тя обаче не го направи.

А заспа.

Погледнах я и я погалих по косата, а тя си спеше, докато Де Ниро размазваше хора и ставаше все по-дебел, по-грозен и по-зъл. Филмът беше черно-бял. Дъхът на Октавия докосваше врата ми, а гърдите й — ребрата ми.

Бях щастлив.

Когато на екрана се появиха финалните надписи, погалих бузата й с опакото на ръката.

— Октавия! — прошепнах. — Октавия!

Тя трепна и се събуди, уплашена от тъмното. После се окопити.

— Слава богу! Това си ти, Камерън.

Надписите още вървяха, когато тя се отдръпна леко и попита:

— Ще ме целунеш ли, Камерън?

Наведох се към нея, без да я пускам.

Споменът за този момент е едно от най-хубавите неща, които имам.

Приближих се и тя ме притегли в себе си. Зъбите ни се докоснаха. Устните й ме всмукаха и зъбите ни се сблъскаха. Звукът от сблъсъка отекна в мен. Харесваше ми ненадейната истина на този миг.

Светлината на лампите полека започна да се усилва. Октавия каза тихо:

— Знаеш ли, Камерън, ти си първият, който наистина съм искала да ме целуне. И първият, когото съм молила за това.

Бях изумен.

— Не си ли молила Руб?