Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Погледнах надолу, към обувките си.

После отново вдигнах поглед към Октавия.

Тръгнах да казвам: „Благодаря“, но тя сложи ръка на устата ми.

— Запомни го, става ли?

Кимнах.

— Кажи го.

— Добре — казах и хладните й ръце докоснаха врата ми, раменете ми, лицето ми.

Стигаме до стъклен екран, някъде високо в тъмното.

Докато се приближаваме, знам какво трябва да направя. Кучето се отдръпва, а аз бавно се облягам на стъклото. Целият треперя.

Известно време просто гледам надолу и виждам за пръв път леката мъгла под нас. Тя блещука и се къдри и с всеки изминал миг става все по-ярка.

Отначало стъклото е здраво, но скоро се случва неизбежното.

То се спуква.

Става на парчета и се разпада.

Импулсът ме изтласква навън и земята ме притегля с невъобразима скорост.

Виждам колко е широк светът.

Колкото повече падам, толкова по-бързо се върти той, мяркат се образите на всички и всичко, което познавам. Тук са Руб и Стив, Сал, Сара, татко и госпожа Улф. Тук е пачаврата Джулия и видът й е съблазнителен. Тук е дори бръснарят и кълца коса, която се сипе около мен.

Мисля си само за едно.

Къде е Октавия?

Колкото повече приближавам дъното, толкова по-ясно виждам, че това е вода. Тя е гладка и зелена, с цвета на океана, и…

Повърхността ме всмуква и започвам да потъвам. Тя е навсякъде около мен.

Давя се, мисля си. Давя се.

Но се усмихвам.

— Няма ли най-сетне да загасиш тая лампа? — попита Руб. Все още бях в средата на писането. Беше едва единайсет и половина в неделя вечер.

— Ей сега — отвърнах.

— Давай по-бързо.

Щом приключих и си легнах, в мислите ми тутакси изплува остатъкът от следобеда. Както често ми се случва, видях живота си изрисуван на тавана.

След като слязохме от кулата, Октавия дойде с мен у дома. Играхме карти със Сара и дори татко и госпожа Улф се включиха за едно раздаване. Татко спечели, разбира се, но като цяло беше хубав следобед. Пак забелязах картата с парчето корнфлейкс. Беше дама пика.

Октавия се канеше да си тръгва, когато госпожа Улф я покани да остане още малко.

— На вечеря — каза тя.

Октавия отказа, без да се замисли. Може би защото беше чувала за манджите на госпожа Улф, но според мен по-скоро защото трябваше да се прибира.

— Все пак благодаря — каза тя и двамата тръгнахме към гарата.

Не знаех, че докато излизахме, Сара пак е успяла да ни снима през комарника. По-рано, докато играехме карти, ни беше направила няколко снимки. На нито една от тях не позирахме. Просто ни беше хванала, както си седяхме, и даде една на Октавия да си я запази за спомен. Не беше нищо особено. Просто си държахме картите, но коленете ни се опираха и Октавия като че се канеше да каже нещо. Аз лично не бях излязъл особено добре, защото очите ми бяха полупритворени, а косата ми беше като наелектризирана. На Октавия обаче й хареса и Сара я накара да я вземе.

Когато се прибрах от гарата, изведох Мифи на разходка, а след разходката на възглавницата ми ме чакаше последната снимка. Онази, която Сара беше направила, когато тръгвахме. Тази вече беше добра. Беше страхотна.

Зад скъсаната тук-там мрежа се виждахме двамата с Октавия, в гръб. Вървяхме към килнатата портичка и ръцете ни се докосваха. Между нас струеше светлина — освен там, където ръцете ни се допираха. Щом я видях, тутакси отидох при Сара.

— Благодаря — казах.

Не държах снимката и дори не я споменах, но тя знаеше.

Сложих я в чекмеджето си, там, където бях решил да държа изписаните листове, и преди да си легна, целувах дълго Октавия, докато устните ми се отпечатаха върху снимката.

В леглото си дадох сметка, че този ден Октавия ми беше казала много неща за себе си, но най-главното, което ме занимаваше, си оставаше загадка.

Домът й.

Семейството й.

Тя нито веднъж не ги беше споменавала.

Нямах представа дали има братя и сестри, но още преди, докато беше с Руб, бях решил, че е едно дете. Никога не беше ставало дума за това. Сега знаех за хармониката, за височината на кулата и много други неща, но нямах представа откъде идва тя.

За миг ми се прииска да събудя Руб и да го попитам, но след като вече се беше оплакал за лампата, едва ли щеше да бъде във възторг и да го заприказвам. Освен това не бях забравил, че Руб си има свои проблеми. Чудех се как ли щеше да свърши тая история с обажданията по телефона. Знаех само, че ще има сблъсък и за пръв път не бях сигурен в изхода. Преди винаги знаех, че в крайна сметка Руб ще излезе победител. Сега не бях сигурен. Можех само да чакам. Щеше да се види.