Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Полека-лека умората надделя и потънах в дълбок сън.

На другия ден телефонът звъня безброй пъти, както цялата седмица преди това. В четвъртък Руб просто вдигаше слушалката и я оставяше обратно.

Една вечер отидохме до Стив, но не правихме кой знае какво. Малко ритане, кафе и разговор, който се въртеше около футбола и семейството. От време на време пускахме по някой майтап.

На връщане Руб спря и двамата седнахме на ръба на канавката. Все едно не бяхме си приказвали от много време. Зачаках го да заговори.

Минаха може би пет минути.

— Тоя тип, който и да е той, явно сериозно ми е вдигнал мерника — каза той най-сетне.

— А ти пита ли твоята за него?

— Джулия ли?

— Да.

— Според нея не е кой знае какъв мъжкар, но има много време и много приятели.

— Приятели?

— Приятели — потвърди той. — Мислех си да го намеря, но не си е работа. По-зле ще стане.

— Но ако го откриеш, преди да те е открил той, ще го свариш неподготвен. И можеш да приключиш нещата, преди да са започнали.

— Не.

Замислих се.

— Добре, но не забравяй, Руб — стане ли напечено, само ми кажи. Знам, че не мога да се меря с теб, но когато сме двама, при всички положения ще им е по-трудно.

Руб сложи ръка на рамото ми и това беше всичко. Поехме към дома.

В петък Октавия дойде вкъщи рано следобед и видяхме от верандата как Руб мъкне по улицата боксова круша.

— Да потренирам малко — обясни той, докато му помагахме да я вкара вкъщи и да я свали в мазето.

Окачи я на гредите на тавана и близо час го чувахме как блъска по нея. Донякъде ми беше жал за онзи, който щеше да се изправи срещу Руб. Дори да бяха повече, щеше да има доста пострадали, защото той беше бърз и силен и не се колебаеше.

Когато телефонът иззвъня, вдигнах и казах на човека отсреща да не затваря.

— Брат ми иска да говори с теб. Това започва да става смешно. Обаждаш се три пъти на ден и мълчиш. Започвам да си мисля, че всъщност харесваш брат ми, а не искаш да го убиваш, иначе досега да си го пребил и въпросът да е приключен. Затова задръж така и изчакай една минута.

Слязох в мазето.

— Какво има?

Руб обикновено не се поти много, но след един час блъскане беше подгизнал от пот.

— Той е — казах.

Той изтича по студените циментови стъпала и грабна слушалката с такава сила, че едва не я строши.

— Слушай ме внимателно — изръмжа. — Ще чакам до старото депо утре в осем вечерта. Знаеш ли го къде е?… Да, точно то. Ако искаш, ела да се разберем. Ако не, спри да ми звъниш, че вече взе да ми писва. — Настъпи дълга пауза. Руб слушаше, после пак заговори. — Добре, само двамата. — И след нова пауза добави: — Хубаво, можем да доведем и други хора, но те няма да се намесват. Никаква помощ, никакви номера. Това е, всичко хубаво.

Той тръшна слушалката и вече виждах как в мислите си е започнал схватката.

— Значи се почна? — попитах.

— Явно да. — Той отиде до вратата на мазето и я затвори. — Слава богу.

В този миг телефонът иззвъня. Отново.

Той вдигна и бях сигурен, че пак е приятелчето му. Руб не изглеждаше очарован.

— Какво има пак? — изстреля в слушалката. — Не можеш?! — Изглеждаше още по-бесен. — Слушай, приятел, ти си този, който иска да ме убие, така че решавай кога искаш да го направиш! Какво ще кажеш за през седмицата? Не? А другата събота устройва ли те? Виж си графика дали нямаш някакъв друг ангажимент. — Той зачака. — Сигурен ли си? Абсолютно? Нали няма да ми звъниш през две минути да се уговаряме наново? Няма, нали? Значи следващата събота е подходящо време да ме убиеш? Добре. На същото място, по същото време. Другата събота.

Той отново затръшна слушалката, но този път поклати глава и се засмя.

— Пълен цирк.

После заръфа някаква филия и започна да се приготвя за излизане. Щяха да ходят някъде с Джулия, причината за всичко това. Опитах се да мисля с неприязън за нея и да стоваря върху й вината за случващото се, но не бях прав. Работата не беше в Джулия, а в брат ми Руб. Той си го беше докарал до главата, защото най-сетне беше попаднал на грешното момиче и може би за пръв път щеше да си плати. Но си казвах също, че не съм бил прав по-рано и Руб често се беше измъквал от опасни ситуации само защото беше Рубен Улф, а Рубен Улф може да се справи с всичко.

С юмруците си.

С неуловимия си чар.

Без значение с какво, справяше се.

Този път обаче не бях сигурен. Беше различно. Вероятно щяхме да видим изхода след седмица…

С Октавия тази вечер не излизахме. Седяхме в нашата стая и тя свиреше на хармониката или пускаше музика. Понякога свиреше заедно с нея, но повече си говорехме. Разказваше ми за дни, прекарани в свирене и изкарване на пари, за различни типове, които беше срещнала в пристанището или из града. Аз й разказвах за училището и как понякога сядах на една стена и думите, и историите нахлуваха в мен, как понякога долу идваха хора и ми говореха. Разказвах й за приятелите, които съм имал, и за хора, с които съм се сблъсквал.