Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Тъмни улици.

Кучето както винаги ме чака, за да ме поведе по тъмните улици.

По пътя пред нас върви момиче.

Хуквам и за пръв път изпреварвам кучето.

Тя свива зад ъгъла, но когато стигам там, вече я няма.

Кучето ме настига и двамата стоим до стената.

— Обичам това момиче — искам да кажа, но не го правя.

Знам, че кучето е тук, за да ме води, нищо повече.

Стоим там и осъзнавам, че знам много малко.

Не знам накъде ще ме поведат тези улици и защо.

Не знам дали ще оцелея след битката тази нощ.

Знам само едно.

То е за това момиче.

Ако душата й някога си пробие път, искам да ме залее.

Чувах го отново от мазето. Юмруците на Руб блъскаха по крушата. Той се готвеше за боя.

Беше вторник вечер и слязох за малко да погледам. Руб дори не ме забеляза, докато не приключи. Голите му ръце барабаняха по чувала и дишането му беше учестено, сякаш изпускаше пара от дробовете си. Докато го гледах така, по джинси и потник, още веднъж си дадох сметка защо момичетата го харесваха толкова много. Беше добре сложен, с ясно очертани мускули. Не големи и издути, а просто каквито трябваше да бъдат. Пясъчнорусата му коса падаше над очите, които имаха бледия цвят на угасен огън.

Беше опрял ръце в коленете, когато ме забеляза. Дишаше тежко.

— Не беше зле — казах, слизайки по студените циментови стъпала.

— Благодаря.

Той се изправи и тогава забелязах кръвта по пръстите му. Това нямаше значение, за Руб то означаваше само, че е готов за боя. Ръцете му бяха привикнали към болката и голотата. Груби ръце, които щяха да удрят по голо, незащитено лице.

— Искаш ли да пробваш? — предложи той, но аз отказах. — Защо? Тъкмо ще си във форма, когато дойде твоят ден.

— Не, ще се справя и така.

Канех се да тръгвам, когато той ме спря.

— Ей, Кам! Мисля да скъсам с това момиче, Джулия.

Бях изненадан.

— Сериозно? Защо?

— Погледни ме! — Той протегна ръце с дланите нагоре. — Някакъв ми готви вендета заради нея. — Огледа гърдите си, корема, краката. Сигурен съм, че си даваше сметка за иронията на ситуацията, защото заяви: — Не си струва всичките тия разправии.

Направих крачка обратно. Трябваше да го питам нещо.

— Да не си хвърлил око на някоя друга?

— Не съм.

Той поклати глава и се загледа някъде в стената.

— Може би този път съм си научил урока.

Качихме се заедно горе.

— Още ли смяташ да дойдеш в събота? — попита той няколко часа по-късно. — За боя?

Бяхме си в стаята и лампата вече беше угасена.

— Разбира се.

— Благодаря. — Отривистият му глас ми показа, че е готов. — Не му вярвам на тоя тип.

— Ще дойде ли още някой? — попитах. — Ако случайно оня си доведе помощ?

— Не. Никога не съм разчитал на други да ми вършат работата, няма да го направя и сега. — Той се повдигна на лакът. — Това не се отнася за теб. Ти си ми брат.

Това беше достатъчно. Можеше да каже нещо от рода на: „Братята си помагат“ или „Аз бих направил същото за теб“, но нямаше нужда. Разговорът беше приключен. Остана само мракът.

Мисля, че братята са си братя.

Това е всичко.

В четвъртък вечер отидох до Октавия и зачаках. Обикновено така правех. Виждахме се в края на седмицата и обикновено един-два пъти през седмицата. Рядко си звъняхме. Лично аз не обичам да говоря по телефона. Това ме изнервя, кара ме да се чувствам неловко. Не знам какви бяха причините на Октавия. Може би не харесваше мисълта, че момичетата на нейната възраст висят на телефона с часове. Тя не беше обикновено момиче.

Октавия излезе след петнайсетина минути. Както обикновено отидохме в парка и седнахме до дървото. Тя ме чакаше.

Беше протегнала крака. Коленичих над нея и я целунах по бузата. Целунах я по устните и по шията, като я хапех лекичко.

— Не спирай — прошепна тя и отметна глава, за да открие шията си. Разтворих яката на ученическата й риза, за да целуна ключиците й. Прокарах пръсти през косата й.

— Какво искаш да направя? — попитах, но тя само ме притегли към себе си.

— Просто не спирай. Целуни ме пак.

Топлината на дъха й ме обливаше. Поех я дълбоко. Бях в неин плен.

Това беше най-хубавото от всичко. Тя не ме отблъсна, както очаквах. Бях замаян от мисълта, че ме иска. Когато устните й докоснаха шията ми, цялото ми тяло потрепери от усещането. Ръката й беше под ризата ми. Пръстите й се плъзгаха по ребрата ми, спряха на корема и продължиха да ме галят, докато устните й докосваха шията и лицето ми.