Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Накрая тя бавно откъсна устни от моите.

Сложи глава на рамото ми и усещах, че й е добре така. Радвах се, че мога да я накарам да се чувства по този начин.

Помълчахме известно време. Чувах как влаковете пристигат на гарата и заминават. Как забавят ход и отново потеглят.

Заговорихме за предстоящия двубой на Руб.

— Ще отидеш с него, нали? — попита тя. Главата й още беше на рамото ми. От време на време носът й докосваше брадичката ми и това ме изпълваше с трепет.

— Няма как — признах. — Той ми е брат.

Тя не каза нищо. Нямаше смисъл да ме разубеждава. Знаеше го, затова не се и опита. Само каза:

— Гледай само да не те наранят. — Почувствах как вдигна поглед нагоре към лицето ми. — Нали?

Кимнах.

— Няма, обещавам.

Тя се усмихна и още веднъж ме целуна нежно по шията.

Не след дълго се върнахме до тях и когато я оставих на портата и понечих да си тръгна, тя ме спря.

— Кам! — каза и усетих, че се колебае. Може би мигът беше настъпил. — Искаш ли някой път да влезеш?

— Вътре ли? — попитах.

— Да.

Спомних си думите на Руб, че никога не го е канила, и се зачудих какво толкова има в това и защо е толкова важно за мен. Та това беше просто къща, за бога!

Всъщност беше нещо повече. И Октавия ми каза защо.

— Преди теб, Кам, и преди Руб имаше едно момче, което ме удари. Там, вътре. Защото не исках… знаеш какво. — Ръцете й стиснаха портичката. — Тогава обещах на мама, че никога няма да доведа у дома някого, когото не обичам с всяка своя частица. — Тя се усмихна, но в усмивката й прозираше болка. — Ще дойдеш скоро, нали?

— Да — казах аз и я прегърнах. Едва не й казах, че съжалявам за онова, което й се е случило, и че никога не бих я наранил по този начин. Но знаех, че не е нужно. Това беше достатъчно. Прегръдката ни пред вратата.

Тази нощ Руб отново беше в мазето и този път приех да потренирам с крушата.

Отчасти защото бях замаян след срещата с Октавия, отчасти заради случилото се с нея, което ме изпълваше с гняв, а може би защото бях нервен преди срещата в събота.

Следващият ден отлетя неусетно.

Затова пък съботата, докато работехме с татко, беше гигантска пауза, мъчително чакане, макар че Руб изглеждаше напълно спокоен.

Около седем и половина бяхме готови.

Облякох си най-старите джинси, работната бархетна риза и старото шушляково яке. Отказах се от маратонките и си обух ботуши, които бях наследил от Руб. Облегнах се на стената и ги вързах здраво. Когато вдигнах поглед, Руб гледаше в огледалото. Оглеждаше се за последен път. Казваше си какво да прави.

Изправих се.

— Готов ли си?

Той не отговори. Само се обърна, грабна якето си и кимна. Не го бях виждал толкова сериозен от месеци.

Излязохме от вкъщи. Руб беше казал, че ще ходим до някакъв приятел, така че нямаше никакъв проблем. Бързо минахме през портичката и изскочихме на улицата. Лицето на брат ми беше решително и твърдо. Студеният вечерен въздух като че се отдръпваше от него. Същото правеха и хората, идващи срещу нас.

Стигнахме на мястото около осем без пет и не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Дворът беше пълен със стари, изпотрошени вагони, чиито грамади чернееха в мрака. Прозорците им бяха счупени и по тях като белези се четяха откъслечни думи. Висока телена ограда ги отделяше от улицата. Облегнахме се на нея и зачакахме.

Минаваха ми какви ли не мисли.

Минаваха минути.

В дъното на улицата изникнаха няколко фигури. Идваха към нас.

— Те ли са? — попитах.

Лицето на Руб се вкамени още повече.

— Да се надяваме.

Сенките се приближиха и адреналинът ме удари в главата. Започваше се.

Стигаме до един тунел и влизаме. Той води някъде дълбоко навътре, до самото сърце на всичко, което сме. Подът е лепкав от човещина и докато вървим по него, започвам да виждам края.

В далечината сякаш е изсечена дупка и знам, че тъкмо оттам ще излезем навън.

Усещам как юмруците ми се свиват.

Дъхът ми излиза от дробовете право в лицето на мрака, който ни заобикаля.

Подготвям се, дори замахвам леко във въздуха.

Наближаваме отсрещната страна и отвън, до самия отвор на тунела, виждам нечия сянка, облегната на телена ограда. Пръстите й са здраво вкопчени в мрежата.

Продължавай да вървиш, казвам си. Срещам пламтящите очи на кучето и се решавам.

Излизам и виждам как градът разперва широко ръце, докато сянката остава неподвижна.

Нощният въздух ме зашлевя.

Лъхва ме на братя.