Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Но я има у мен.

Навън се изливаше порой, който блъскаше улиците и покривите в този мрачен вторник следобед. А по вратата ни блъскаше нечий юмрук.

— Момент! — извиках. Ядях препечена филийка в хола.

Отворих вратата. Пред нея на колене стоеше дребен оплешивяващ човек, подгизнал до кости.

— Кийт? — не можах да скрия изумлението си.

Той ме погледна. Изпуснах филията. Руб се беше появил зад гърба ми и попита:

— Какво става?

На лицето на Кийт беше изписана мъка. Той бавно се надигна, а по бузите му се стичаха вадички. Очите му се спряха на кухненския прозорец, а гласът му се пречупи от болка.

— Мифи. — Малко оставаше да се разридае. — Умрял е. В задния двор.

С Руб се спогледахме и хукнахме. Минахме през задната врата, която се затръшна зад нас, и прескочихме оградата.

В следващия миг го видях. Мокра топка козина, отпусната безжизнено на тревата.

Не, мислех си, докато се приземявах от другата страна. Тялото ми беше сковано и натежало, докато сърцето ми биеше бясно.

До мен краката на Руб шляпнаха в мократа трева.

Коленичих под проливния дъжд.

Кучето беше мъртво.

Докоснах го.

Кучето беше мъртво.

Обърнах се към Руб, който коленичи до мен.

Кучето беше мъртво.

Постояхме малко там, безмълвни, под игличките на дъжда, които обсипваха подгизналите ни тела. Рошавата кафява козина на Мифи, досадния померанец, беше сплъстена от дъжда, но все още мека и лепкава. Двамата с Руб го галехме. Аз дори се просълзих. Спомних си вечерните ни разходки с кълбящия се от устата ни дъх и смеха в гласа ни. Чувах как се оплаквахме от него, как му се подигравахме, но дълбоко в себе си го харесвахме. Мислех си, че дори го обичахме.

Лицето на Руб беше посърнало.

— Горкото малко копеленце — каза той задавено.

Исках да кажа нещо, но не можех. Знаех, че този ден все някога ще дойде, но не си го представях така. Не и този проливен дъжд. Не и жалката измръзнала купчинка косми. Не и това задушаващо чувство, което изпитвах в момента.

Руб го вдигна и го отнесе на задната веранда на Кийт.

Кучето беше мъртво.

Дори когато дъждът спря, това чувство не ме напускаше. Продължавахме да галим Мифи. Руб дори му се извини, може би за обидите, които му подхвърляше всеки път, когато го видеше.

След малко дойде и Кийт, но ние с Руб останахме по-дълго с Мифи. Може би час, ако не и повече.

— Вкочанява се — отбелязах по някое време.

— Виждам — отвърна Руб и ще излъжа, ако кажа, че в това имаше и капка насмешка. Такова беше положението. Бяхме премръзнали, подгизнали и гладни и това като че беше последното отмъщение на Мифи — чувството ни за вина.

И ето ни сега, в задния двор на съседа, галим с вледенените си пръсти вкочанясващото се тяло на кучето, което постоянно обиждахме, но имахме нахалството и да обичаме.

— Стига вече! — каза най-сетне Руб. Погали още веднъж Мифи и изрече истината със задавен глас: — Мифи, ти без съмнение беше жалко създание. Аз те мразех, обичах те и си слагах качулката, за да не ме види някой с теб. За мен беше удоволствие. — Той погали за последен път кучето по главата. — Сега си тръгвам. Само защото си имал глупостта да умреш навън в най-големия порой, нямам намерение да хващам пневмония. Така че сбогом и дано следващото куче, което си вземат Кийт и жена му, да е наистина куче, а не пор, плъх или някакъв друг замаскиран гризач. Сбогом.

Той си тръгна, но от оградата се обърна още веднъж да погледне Мифи за последно. Последно сбогом. И изчезна.

Аз постоях още малко, докато жената на Кийт се прибра от работа. Беше потресена и повтаряше до безкрай едно и също: „Ще го кремираме. Трябва да го кремираме“. Мифи й бил подарък от покойната й майка, която държала всички трупове да бъдат изгаряни, включително и нейният собствен. „Трябва да кремираме кучето“, повтаряше съседката, но дори не го поглеждаше. Странно нещо, но имах чувството, че ние с Руб обичахме най-много това куче, чиято пепел в крайна сметка щеше да се мъдри върху телевизора или видеото, а защо и не в барчето с напитките, та да е на сигурно място!

Не след дълго се сбогувах и за последен път прокарах ръка по вдървеното тяло и копринената козина, все още потресен от случилото се.

Прибрах се у дома и съобщих новината за кремацията. Няма нужда да казвам, че всички бяха изумени, особено Руб. Всъщност изумен едва ли е най-точната дума да опиша реакцията на брат ми. Беше направо потресен.

— Ще го кремират?! — възкликна той невярващо. — Вие виждали ли сте го това куче? Знаете ли как беше подгизнало? Ще трябва първо да го изсушат, иначе няма да се запали, само ще пуши. Ще се наложи да го сушат със сешоар!