Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Сенките се превърнаха в хора. Бяха трима и вървяха към нас. С намръщени лица и якета.

— Кой от двамата е Руб? — попита онзи в средата, най-едрият.

Гласът му беше ясен и заплашителен. Той плю в краката ни и почти се усмихна, когато едва не ни уцели.

Руб пристъпи напред.

— Аз съм.

— Разправят, че се биеш добре, но на мен не ми изглеждаш чак толкова як.

— Всеки си има мнение, нали така? — миролюбиво отвърна Руб. — Пък и още нищо не сме направили. Като свършим, ще прецениш.

— Точно така.

Другият понечи да каже нещо, но беше твърде късно.

Руб го халоса през гърлото и го запокити към мрежата, където го обсипа с удари. Онзи се опитваше да избегне юмруците на брат ми, но Руб беше твърде бърз и всеки път намираше целта. По земята плисна кръв и двамата, които бяха дошли за морална подкрепа, едва се удържаха на мястото си. Дори Руб го забеляза и спокойно подметна между ударите:

— Не си го и помисляйте.

В този момент той за пръв път пропусна целта и другият успя да се изплъзне и да побегне край оградата.

Руб можеше да го настигне, но предпочете да остане на мястото си и да му зададе един-два въпроса. Виждал съм да го прави стотици пъти. Така им даваше шанс да се измъкнат, преди нещата да са загрубели прекалено. Някои се възползваха от него, други не.

— Как се казваш?

— Джарод. — Отговорът излезе от устата му, примесен с кръв.

— Слушай, Джарод, не ми изглеждаш никак добре. Стига ли ти толкова?

За нещастие на Джарод това не му стигаше и когато се изправи и тръгна към Руб, беше почти плашещо с каква бързина брат ми стовари юмрука си в ребрата му и отново нацели лицето му. Мрежата издрънча от удара на тялото му, а от другата страна строшените вагони гледаха с нямо отчаяние.

Удар. Пауза. Удар.

Кръвта продължаваше да капе на земята, но този път Джарод падна заедно с нея. Тя беше в косата му, върху ръцете му, по дрехите му. За миг си помислих, че ще се удави в нея.

Единственият проблем беше, че всичко това не се случи.

Не беше истинско, защото с Руб чакахме до старото депо, а онзи не се появи. Сенките, които бяхме видели в далечината, свиха по друга улица и ни оставиха да си висим там.

— Закъснява! — бяха първите думи на Руб няколко минути след осем.

В осем и половина вече беше ядосан, а в девет без четвърт беше готов да се нахвърли с юмруци на оградата.

Точно тогава си представих онази въображаема сцена. Такива не бяха рядкост при Руб. Вярно, не беше обичайно той да започва пръв. Обикновено оставяше другия да го нападне, да се опита да го изненада, но винаги беше бърз като светкавица. Затова този път си представих за разнообразие как Руб започва. Случеше ли се подобно нещо, боят приключваше, преди да е започнал. Брат ми винаги побеждаваше, защото не се двоумеше, не се боеше, че ще го наранят, обичаше да печели и имаше вроден усет за точния момент. Дори когато не удряше силно, пак болеше, защото улучваше мига и нанасяше удара точно там, където трябваше.

— Може да е объркал времето — подметнах, но той ме стрелна с поглед, който казваше: „Ти какво, бъзикаш ли ме?“

— Ще чакаме до девет — заяви накрая. — Не се ли появи дотогава, си тръгваме.

Продължихме да чакаме, макар да знаехме, че няма смисъл. Онзи нямаше да дойде. Руб го знаеше, знаех го и аз. Бях бесен, защото можех да бъда с Октавия, а вместо това стоях на някаква мръсна и студена уличка и чаках някого, който изобщо нямаше намерение да дойде.

Но не ме беше яд на Руб.

Той се разхождаше пред оградата и повтаряше като навит една дума:

— Копеле!

Каза го безброй пъти, а в девет се обърна и сграбчи мрежата. Очаквах да се развилнее, но за моя изненада стана тъкмо обратното — това го успокои. Само хвърли още един последен поглед към улицата и си тръгнахме. Преди това удари леко по мрежата и тя изтрака.

— Какво ще правиш сега? — попитах вече почти пред вкъщи.

— С оня, дето щеше да ме убива, или питаш за тази вечер?

— И двете.

— Ами оня просто ще го забравя. А тази вечер може би ще потренирам малко. Ще взема радиото долу, ще го надуя и ще блъскам, докато ме държат краката.

Така и направи, като изключим това с краката. А аз се обадих на Октавия да й кажа, че нищо не е станало, и слязох в мазето при Руб. По някое време към нас се присъедини и Сара, която направи хубава снимка на брат ми, докато удряше крушата. Лицето му беше напрегнато и чувалът като че се свиваше и трепереше под ударите му.

— Не е зле — реши той, когато я видя.

Но не я поиска, така че Сара си я занесе в стаята и след малко се върна с картите. Дълго след това седяхме и играхме карти под звуците на радиото.