Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

След няколко часа тя първа реши да си ляга, а ние с Руб останахме в мазето. На излизане той за последен път стовари юмрук върху крушата, спря радиото и го понесе към стаята ни.

За пръв път от много време спах спокойно, а в неделя прекарах целия ден с Октавия на пристанището.

Така беше повечето неделни дни. Сутринта си пишех домашните и после хващах влака към залива. Ако имах време, вървях пеша. Октавия идваше у дома в събота следобед, а през седмицата — обикновено в сряда. Понякога разхождахме Мифи, преди да си тръгне. Обикновено аз го водех за каишката, Октавия се усмихваше до мен, а Руб се оглеждаше да не ни види някой познат. Мифи ситнеше, от време на време кашляше, облизваше се и джафкаше, когато Руб го закачаше.

Понякога ходех у Октавия и гледахме филми. Останалата част от къщата не ме интересуваше. Имаше моменти, когато дори я забравях. Стигаше ми, че съм с нея и че тя е добре.

Случваше се да седим заедно и аз да не мога да сдържа усмивката си.

— Какво? — питаше тя. — Какво има?

— Не знам — беше единственият отговор, за който се сещах. Нямаше някаква особена причина. Гледах я и я слушах. Това ми стигаше.

Всяка неделя тя свиреше на пристанището, правеше го и в повечето съботи, когато идваше у дома направо оттам. Чувах как монетите дрънчат в джоба на якето й.

Така мина месец и една съботна вечер заведох Октавия да я запозная със Стив. Той я хареса и й пусна някои стари записи, които я впечатлиха.

— Имаш хубави неща — каза тя.

— Вярно е.

По пътя към вкъщи тя заяви:

— Знаеш ли, той също те обича.

Опитах се да подмина казаното, само свих рамене, но тя ме спря насред улицата.

— Не, Кам, наистина е така.

В този миг осъзнах, че не мога да скрия нищо от това момиче.

— Изглежда, че съжалява за онова, което ти е казал.

— И се радва, че го е казал.

Тя се съгласи.

Беше студен вторник в началото на август, когато най-сетне отново се обадиха на Руб. Този път обаче беше Джулия. Тя му каза, че се е върнала при старото си гадже — Телефониста, както го наричахме с Руб.

— Той още ти се заканва — предупреди го Джулия.

— Така ли? — Руб изглеждаше отегчен. — И какво трябва да направя този път? Добре, кажи му да намине някой ден и ще решим въпроса в задния двор.

Тя затвори.

— Пачаврата май беше дотук? — попитах.

— Дотук беше — потвърди той.

Историята като че беше приключила и както ми каза Руб, засега на хоризонта не се очертавало нищо ново. Той ходеше на работа и блъскаше крушата в мазето. От време на време го търсеха по телефона, но доста по-рядко. Случваше се понякога да наругае някой приятел, защото го мислеше за Телефониста.

— А, Джеф! — смееше се той. — Извинявай, човече, взех те за друг.

Няколко пъти дойде на пристанището с нас, но накрая винаги ни оставяше сами и си тръгваше по пътя. Не беше нещастен, нито самотен. Не му беше в характера. Когато той беше наблизо, все се случваше нещо. Не се ли случеше, той го търсеше.

— Не се обиждай, Октавия — каза една неделя вечер на верандата, след като бяхме разходили Мифи, — ама жените изобщо не ме вълнуват.

— До следващата — контрира го тя.

— Естествено.

Той ни удостои с марковата си усмивка за специални случаи и си влезе.

Тази вечер в метрото всичко беше наред, всичко си беше на мястото. С Октавия чакахме влака и имах усещането, че светът, в който живея, е тръгнал в правилната посока.

Няколко дни по-късно ни сполетя трагедията.

За пръв път в това пътуване през нощта, улиците и мрака, тълпите на града се блъскат в мен. Безброй хора вървят насреща ми и всички до един са без лице. Очите им са празни, а израженията им — лишени от индивидуалност.

Свиваме по една улица и отново човешкият поток напира срещу нас.

Кучето си проправя път през тълпата, а аз го следвам, търся свои пролуки в множеството.

От време на време виждам лице, което има форма.

По някое време виждам Сара също да си проправя път, а когато се спъвам, нечия ръка ми помага да се изправя. Поглеждам нагоре и виждам лицето на баща ми, надвесено над мен.

Продължавам. Нямам друг избор.

По-важното е, че нямам нищо против.

Искам гъмжащият от хора свят да бъде такъв, какъвто е, а аз да намеря своя път през него, дори понякога това да означава борба.

Докато си пробивам път през множеството, ме обзема усещането за правилност.

Най-смешното е, че това дори не е истинска дума. Няма я в речника.