Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

Кийт вече се канеше да ми подаде сандъчето с тленните останки на Мифи, когато Руб каза:

— Да, аз искам да кажа нещо.

Не, Руб — мислех си отчаяно. — Моля те. Не го прави.

Той обаче го направи.

Високо и ясно изрече:

— Мифи, винаги ще те помним. — Главата му беше високо вдигната. Гордо. — Ти беше най-глупавото животно на земята. Но ние те обичахме.

Той ме погледна и се усмихна. Но не задълго.

В този миг жената на Кийт избухна. Втурна се към нас и се опита да изтръгне проклетото сандъче от ръцете ми.

— Дай ми го, малко копеленце! — изсъска тя.

— Какво съм направил? — извиках отчаяно, но войната вече беше започнала и в центъра й беше Мифи.

Сега Руб също беше стиснал сандъчето и двамата с Норма го дърпаха, а ние с Мифи бяхме между тях. Сара, която не се разделяше с фотоапарата си, направи няколко великолепни снимки на двубоя.

— Малко копеленце! — вилнееше Норма, но Руб не пускаше сандъчето. Не можеше да й се остави току-така.

В крайна сметка Кийт сложи край на битката.

Той пристъпи в центъра на бурята и извика:

— Норма! Норма! Престани да правиш глупости!

Тя пусна сандъчето, същото направи и Руб. Сега единственият, който го държеше, бях аз, но не можех да не се смея на целия този цирк. Ако трябва да съм честен, мисля, че Норма още не можеше да ни прости една случка преди две години, за която вече споменах. Тя стана повод да започнем да извеждаме Мифи. С Руб и още няколко момчета ритахме топка в нашия двор. Старият Мифи беше крайно възбуден от шума и блъскането на топката в оградата и не спираше да лае, докато не получи лека сърдечна криза и за компенсация госпожа Улф ни накара да платим сметката на ветеринаря и да разхождаме кучето поне два пъти седмично.

Така започна приятелството ни с Мифи. Ние се оплаквахме и го наричахме какъв ли не, но постепенно го обикнахме.

Норма обаче не искаше и да чуе за това, а продължаваше да бълва змии и гущери. Успокои се едва след няколко минути, когато вече бяхме готови да разпръснем праха на Мифи в двора.

— Хайде, Камерън — кимна Кийт. — Време е.

Накара ме да се кача на един стар градински стол, сетне отворих сандъчето.

— Сбогом, Мифи — казах и обърнах кутията, като очаквах Мифи да потече от нея.

Проблемът обаче беше, че това не стана. Прахът му беше залепнал по дъното.

— По дяволите! — възкликна Руб. — Мифи винаги си е бил лепкав!

Искаше ми се да се съглася с него, но предпочетох да се въздържа заради жената на Кийт. Не ми оставаше друго, освен да разтърся сандъчето, но прахът не падаше.

— Бръкни с пръст и разчопли малко — предложи Октавия.

Норма я изгледа.

— И ти ли ще ми се правиш на умна, малката?

— Не — отвърна искрено Октавия. И правилно. Нямаше смисъл да ядосва госпожата тъкмо в този момент. Тя и без това беше готова да удуши някого.

Върнах сандъчето в изходно положение и се опитах да прокарам пръсти през пепелта.

При третия опит успях. Мифи беше свободен. Сара запечата този миг с апарата си. И тъкмо когато изсипвах пепелта, вятърът я пое и я разпръсна из двора на Кийт и този на другите му съседи.

— О, не! — почеса се Кийт по темето. — Трябваше да им кажа да си приберат прането…

Съседите му щяха да носят Мифи със себе си поне още няколко дни.

Спирам за миг и ме връхлитат мисли за смъртта. От уважение кучето ми позволява този кратък момент на отдих.

Тълпата е забавила ход и аз си мисля за смъртта, за рая и за ада.

Ако трябва да съм честен, най-вече за ада.

Няма нищо по-лошо от това да си мислиш, че ще отидеш тъкмо там, когато стигнеш до вечността.

А аз обикновено си мисля, че ще ида там.

Понякога ме утешава фактът, че повечето хора, които познавам, също ще отидат в ада. Дори си казвам, че ако близките ми отидат в ада, бих предпочел да съм с тях, отколкото в рая. Там бих се чувствал виновен. Те ще горят в пламъците, а аз ще си хапвам праскови на небето и ще галя някой жалък померанец като Мифи.

Не знам.

Наистина не знам.

Но се надявам поне да живея достойно. Дано това да е достатъчно.

Последна пауза и продължавам.

В нощта.

Сега въпросът е какво стана после? Всеки път, когато се замисля за сагата около смъртта на Мифи, всичко ми се губи като в мъгла. Трябва да се съсредоточа, за да си спомня какво точно се случи.

Във вторник отскочих до Стив и той ми каза, че се очертавал голям мач в събота. Обажданията по телефона се подновиха и този път вече като фон се чуваше и гласът на пачаврата Джулия.