Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Исках да видя лицето му.

Без белези.

Без синини.

Исках да чуя гласа му. Да ми каже да ставам, докато минава със смях край мен.

Но тази нощ брат ми Руб не се прибра.

Тъкмо беше минало полунощ, когато се стреснах и се събудих. Отворих очи и жълтата светлина в хола ме преряза.

Заедно с нея ме преряза мисълта.

Руб!

Руб!

Скочих от дивана и тръгнах към нашата стая. Все още се надявах да го намеря там, проснат на леглото. Мракът на коридора ме стисна като капан. Скърцането на пода ме издаде. Открехнах вратата и се вгледах в тъмното. Стаята беше празна.

Запалих лампата и потреперих. Светлината ме заслепи. И осъзнах, че трябва да изляза навън, в нощта.

В хола нахлузих обувките си, колкото можех по-тихо, намъкнах якето си и тръгнах през кухнята към входната врата. Луната пръскаше мъртвешка бледа светлина. Бях навън, в несигурния студ на улицата.

Стомахът ми се сви от лошо предчувствие, което запъпли към гърлото ми.

Докато бързах към старото депо, то се усили и ме завладя. Срещах пияници, които ме изблъскваха на улицата. Насреща ми летяха коли със запалени фарове, които ме подминаваха и изчезваха в далечината.

Ръцете ми се потяха в джобовете на якето. Краката ми мръзнеха в топлите обувки.

— Ей, момче! — подвикна ми някой.

Направих се, че не го чувам и подминах на бегом човека, който ми беше извикал. Почти бях стигнал.

Сърцето ми биеше като полудяло.

Улицата беше празна.

Празна и тъмна, само луната обливаше с мъждивата си светлина всяко закътано ъгълче на града. Долавях миризма. На страх.

Вече усещах и вкуса й в устата си.

Вкус на кръв, който се промъкваше в мен. И тогава го видях…

До оградата седеше сгърчена фигура.

Нещо ми каза, че Руб не седи така.

Повиках го, но едва чух собствения си глас. Тътенът в ушите ми заглушаваше всичко останало.

— Руб! — извиках отново.

Колкото повече се приближавах, толкова повече се убеждавах, че е той. Брат ми се беше свлякъл до оградата, а якето, джинсите и футболната му фланелка бяха оплискани с кръв.

Ръцете му бяха вкопчени в мрежата.

На лицето му беше изписано нещо, което не бях виждал преди.

Знаех какво е, защото сам изпитвах това чувство.

Беше страх.

Рубен Улф никога в живота си не беше изпитвал страх пред никого и нищо. Досега. Сега седеше сам и знаех, че не може един човек да му е сторил това. Представих си как го хващат и се изреждат да го удрят. Когато ме видя, той направи опит да се усмихне и каза безизразно:

— Здрасти, Кам. Благодаря, че дойде.

Коленичих до брат си.

Видях, че се е влачил дотам. Зад него по цимента се точеше ръждива ивица. Изглежда, беше изминал два метра и беше открил, че не може да продължи. Никога не бях виждал Рубен Улф сразен.

— Какво? — потрепери той. — Добре са ме наредили, а?

Трябваше да го отведа у дома. Руб трепереше неудържимо.

— Можеш ли да станеш?

— Разбира се — отново се усмихна той.

И все още се усмихваше, когато се изправи до оградата и миг по-късно се строполи. Подхванах го и се опитах да го вдигна. Той се изплъзна от ръцете ми и падна по лице на земята.

Рубен Улф лежеше по очи на пътя, а брат му стоеше до него безпомощен и уплашен.

— Трябва да ми помогнеш, Кам — каза той. — Не мога да помръдна. — Това прозвуча като молба. — Не мога да помръдна.

Обърнах го и видях какво сътресение е преживял. Кръвта беше по-малко, отколкото ми се стори отначало, но лицето му беше смазано от нощното небе, което падаше върху него и го правеше реално.

Завлякох го обратно до оградата, подпрях го на нея и го вдигнах. Той отново едва не се строполи, а когато тръгнахме, разбрах, че няма да стигнем далеч.

— Съжалявам, Кам — прошепна брат ми. — Много съжалявам.

Отново беше на земята, а бяхме минали едва петнайсетина метра.

Отдъхнах си за минута, а брат ми в това време лежеше по гръб…

Облак погълна луната. Пъхнах ръце под гърба и коленете му и го вдигнах. Вдигнах го на ръце и го понесох по пътеката към по-широкия свят на улицата.

Ръцете ме боляха. Стори ми се, че Руб загуби съзнание, но не можех да спра. Не можех да го оставя на земята. Трябваше да стигна до дома.

Хората ни гледаха.

Гъстата къдрава коса на Руб висеше към земята.

По тротоара капеше кръв. Стичаше се по мен и падаше на пътеката. Кръвта на Руб. Моята кръв. Кръвта на Улф.

Някъде дълбоко в мен нещо сякаш се разкъсваше, но продължавах да вървя. Трябваше. Знаех, че ако спра, ще ми е по-трудно да продължа.

— Добре ли е? — попита ме някакво момче, явно тръгнало на купон.