Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

— Доста.

— През целия път?

Кимнах.

— Съжалявам — каза той, но и двамата знаехме, че не е нужно.

— Забрави — казах.

Останалата част от следобеда отлетя много бързо. Гледах от време на време как работи Руб и знаех, че ще се оправи. Той беше от този тип хора. Щом са живи, значи са добре.

— Какво гледаш? — попита ме по някое време, когато забеляза, че го наблюдавам.

— Нищо.

Дори се засмяхме, особено аз, защото бях решил, че е крайно време да спрат да ме хващат, докато зяпам хората. Да гледаш, всъщност не е кой знае какъв недостатък според мен. Само не биваше да ме хващат.

Когато се прибрахме, Октавия вече беше вкъщи. При вида на Руб лицето й доби същото изражение като на Сара предната вечер.

— Не ме питай — подметна той, докато минаваше покрай нея.

Когато ме видя, на лицето й се изписа облекчение, че не съм в същия вид. Само с движение на устните тя попита:

— Какво е станало?

— После ще ти кажа — отвърнах.

На бюрото ми в стаята ме чакаше подарък. Стара пишеща машина, сива с червени клавиши. Спрях и я загледах от разстояние.

— Харесва ли ти? — чух гласа на Октавия зад гърба си. — Видях я в един магазин за вещи втора употреба и не можах да не ти я купя. — Тя се усмихна и докосна ръката ми. — Твоя е, Кам.

Приближих се и я докоснах. Прокарах пръсти по клавишите и я усетих.

Обърнах се към Октавия.

— Благодаря. Благодаря, Октавия, чудесна е.

— Радвам се.

По някое време Сара разговаря по телефона със Стив. Полуфиналите бяха на другия ден и с Октавия решихме да идем. Но не очаквах Стив да дойде у дома още същата вечер.

Бяхме на верандата, когато колата му спря пред вкъщи и той се приближи по пътеката.

— Здравей, Октавия. Здравей, Кам.

— Здрасти, Стив.

Изправих се и двамата се гледахме няколко мига. Спомних си последния път, когато говорихме на същото това място. Но тази вечер лицето на Стив беше развълнувано, както онзи път на игрището в началото на зимата.

— Разбрах какво е станало нощес. Сара ми каза по телефона.

— Дошъл си да видиш Руб ли? Той си легна, но предполагам, че още е буден.

Отидох да отворя вратата, но Стив не помръдна от мястото си.

— Какво? — попитах. — Какво има?

Гласът му беше тих и отривист.

— Не съм дошъл да видя Руб, а теб.

Октавия се размърда, но цялото ми внимание беше насочено към Стив.

— Сара ми каза, че си го носил от старото депо до нас…

— Не е кой знае какво…

— Напротив, Кам, страшно много е. — Той се извисяваше над мен, но това вече беше само физически. Въпрос на ръст. — Страшно много е, разбираш ли?

— Добре — съгласих се.

Той ми се усмихна и аз се усмихнах в отговор.

Двамата стояхме един срещу друг, а тишината стоеше между нас.

Но се усмихвахме.

След малко той влезе вътре, но не остана дълго. Октавия също си тръгна, а аз седнах пред пишещата машина. Да си призная, тя ме плашеше малко, защото исках да пиша съвършено на нея. Минаваше десет, а аз още седях и я гледах.

Скоро, мислех си. Думите скоро ще дойдат…

На другия ден отидохме с Октавия на пристанището по-рано, за да не изпуснем мача на Стив.

Седях близо до водата и слушах отдалече звуците на хармониката, когато до мен изникна Руб. Бях изненадан да го видя, но забелязах, че лицето му е започнало да заздравява.

— Здрасти, Кам.

— Здрасти, Руб.

Виждах, че е някак нервен.

— Какво правиш тук? — попитах.

Той размърда пръсти в джобовете и клекна до мен. Загледахме се във водата и усещах, че нещо го яде отвътре. Руб впери поглед в далечината и каза:

— Дойдох само да ти кажа нещо…

Той се обърна към мен и ме погледна.

— Какво, Руб? — попитах.

Водата в залива се надигаше и хлътваше.

— Знаеш ли — каза той, — цял живот съм очаквал от теб да ме гледаш от долу нагоре…

Кимнах.

— Но сега знам — продължи той. — Вече знам.

Почаках, но Руб мълчеше.

— Какво знаеш? — попитах.

Гласът му трепна, когато отговори:

— Че аз съм този, който трябва да те гледа от долу нагоре…

Думите му закръжиха около мен и проникнаха в мен. Влязоха под кожата ми и знаех, че няма път назад. Бяха там завинаги, също като този миг между Рубен Улф и мен.

Постояхме още известно време така, а когато най-сетне се изправих и се обърнах да погледна света, почувствах как нещо се надига в мен. Усетих го как се подпира на ръце и колене, как вдига глава и се изправя. И се усмихнах.

Усмихнах се, защото си казах: Това е гладът! Познавах го твърде добре.

Гладът.

Желанието.

Докато вървяхме бавно, лека-полека осъзнавах красотата му и усещах вкуса му, вкуса на думите, в устата си.