Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Докато гледахме телевизия, решихме да оберем зъболекаря.

— Зъболекаря ли? — попитах аз брат си.

— Да, защо пък не? — ми отговори той. — Знаеш ли колко пари минават за един ден през зъболекарския кабинет? Направо неприлични суми! Ако министър-председателят беше зъболекар, тая държава нямаше да е на сегашния си хал, казвам ти! Нямаше да има ни безработица, ни расизъм, ни сексизъм! Само пари щеше да има!

— М-да.

Съгласих се с брат ми Рубен само за да му угодя. Истината беше, че той просто пак се изхвърляше с бомбастични изявления. Един от най-лошите му навици.

Това беше първата истина от две.

А втората беше, че макар и да бяхме решили да ограбим местния зъболекар, така и нямаше да го направим. За тази година досега се бяхме канили да оберем пекарната, зарзаватчията, железарията, заведението за пържена риба и чипс и оптиката. Така и не ги обрахме.

— И този път говоря сериозно! — Руб се намести по-напред на дивана. Сигурно ми четеше мислите.

Нищо нямаше да оберем.

Бяхме безнадежден случай.

Безнадеждни окаяници, направо живи да ни ожалиш.

Аз си имах работа — два пъти седмично разнасях вестници, обаче ме уволниха, след като счупих кухненския прозорец на някакъв тип. Замахнах съвсем лекичко, ама просто така се получи. Прозорецът беше открехнат, аз метнах вестника и прас! Той прехвърча през стъклото. Типът изтърча навън побеснял и ме засипа с ругатни, а аз стоях там и очите ми се пълнеха с нелепи сълзи. И работата отече — изначално съм прокълнат!

Казвам се Камерън Улф.

Живея в града.

Ходя на училище.

Момичетата не си падат по мен.

Имам акъл донякъде.

Ама не е много.

Косата ми е гъста и рунтава — не е дълга, обаче вечно изглежда чорлава и стърчи, колкото и да се мъча да я пригладя.

По-големият ми брат Рубен ме вкарва в сума ти бели.

Аз вкарвам Руб в бели, колкото и той мен.

Имам още един брат, Стив се казва — той е най-големият и е победителят в семейството. Ходил е с доста гаджета, има си хубава работа и много хора го смятат за симпатяга. На това отгоре го бива и във футбола.

Имам и сестра на име Сара, която седи на дивана с гаджето си и го кара да си завира езика в гърлото й при всяка възможност. Сара е втората по старшинство.

Имам баща, който постоянно ни кара да се мием с Руб, защото смята, че изглеждаме мръсни и воним като диви зверове, изпълзели от калта.

(— Аз не смърдя! — карам се аз с него. — Най-редовно си се къпя, да му се не види!

— Да, бе, а да си чувал за сапун?… Бил съм аз на твоите години, да знаеш, и съм наясно колко са мърляви момчетиите на твоите години!

— Така ли било?

— Разбира се. Иначе нямаше да го кажа.

Да спориш няма смисъл.)

Имам майка, която почти не се обажда, обаче е най-опасната в цялата къща.

Да, аз си имам семейство, което изобщо не може да функционира без доматен сос.

Обичам зимата.

Такъв съм аз.

А, да, и по времето, за което говоря, никога, ама никога не бях задигал нищичко през целия си живот. Само обсъждахме разни обири с Руб, точно както онзи ден във всекидневната.

— Ей!

Руб плесна Сара по ръката точно когато тя целуваше онзи нейния на дивана.

— Ей! Ще оберем зъболекаря.

Сара се сепна.

— А? — попита тя.

— Зарежи! — Руб извърна очи. — Тая къща за нищо не става! Всички са толкова неадекватни и погълнати от себе си, че изобщо не ги е грижа!

— Я стига си мрънкал! — рекох му.

Той ме изгледа. Само това направи, когато Сара пак се задейства.

Изключих телевизора и тръгнахме. Отидохме да огледаме зъболекарския кабинет, който щяхме да „ударим“, както се изрази Рубен. (Истинската ни цел беше просто да се махнем от вкъщи, защото Сара и гаджето й се държаха като невменяеми във всекидневната, а майка ни готвеше в кухнята гъби, които усмърдяваха цялата къща.)

— Пак тия тъпи гъби! — възкликнах, щом излязохме на улицата.

— Аха — ухили се Руб. — Удави ги пак в доматен сос, та да не им се усеща вкусът!

— Проклятие!

Ама и ние сме едни мрънкала!

— Ей го на! — усмихна се Руб, когато излязохме на главната улица в юнския зимен сумрак. — Доктор Томас Г. Едмънд, бакалавър по зъбна хирургия. Красота!

Заловихме се да съставяме план.

Съставянето на план при брат ми и мен се състоеше в това, че аз задавах въпроси, а Руб им отговаряше. Протичаше ето така:

— Няма ли да ни трябва патлак или нещо подобно? Или пък нож? Оня фалшив патлак, дето го имахме, се затри някъде.