Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Спирам се под него и се провиквам:

— Ей! Какви ги вършиш, по дяволите?

— Ти как мислиш?

Това ме оставя без думи.

Мога само да се втурна в сградата с колоните, където се намира зъболекарският кабинет, да нахлуя вътре и да съобщя на красивата стоматологична сестра.

Нейният отговор е:

— Какво?!

Боже мой, тя изглежда така страхотно — без малко да й кажа „Господин зъболекарят да върви по дяволите, какво ще кажеш да слезем до плажа!“. Обаче дума не обелвам повече. Само изтичвам до края на един коридор, отварям вратата и хуквам нагоре по някакво стълбище към покрива.

Когато заставам до замисления мустакат зъболекар и надниквам над ръба, тя е застанала долу и се опитва да го придума да слезе.

— Вие какво правите там долу? — провиквам се аз.

— Няма да се кача горе! — крясва тя в отговор. — Имам страх от високото!

Приемам думите й, защото, честно казано, на мен ми стига дори да виждам краката и тялото й и коремът ми се стяга под кожата.

— Хайде де, Том! — опитва се тя да придума зъболекаря. — Върни се долу. Моля те!

— Ама какво правите тук горе изобщо? — питам го аз.

Той се обръща към мен.

Прямо.

После казва:

— Заради теб е.

— Заради мен! Какво съм направил, по дяволите?

— Взех ти твърде скъпо.

— Господи, приятел, това хич не беше хубаво. — И внезапно садистично го подкокоросвам: — Айде де, скачай тогава — заслужаваш го, измамник проклет!

Сега дори и красивата стоматологична сестра иска той да скочи.

— Хайде, Том, ще те хвана! — провиква се тя.

И то се случва.

Надолу.

Надолу.

Той скача и пада долу, а красивата стоматологична сестра го хваща, целува го по устата и нежно го полага на земята. Дори го прегръща, телата им се докосват. Ах, тази бяла униформа се търка в него! Направо пощурявам и щом тя ми извиква да скоча и аз, мигом го правя и пропадам…

Събуждам се в леглото с вкус на кръв в устата си и спомен за тротоар и ударена глава.

Тъй като цялата тази история със зъболекаря ми изцеди финансите, аз отидох да се примоля да ме вземат на старата работа. Типът от павилиона за вестници не се впечатли особено.

— Съжалявам, господин Улф — рече той. — Просто с вас рискуваме твърде много. Вие сте опасен.

Чуйте го само тоя. Все едно, че съм обикалял наоколо с рязана пушка! По дяволите, та аз просто разнасях вестници!

— Айде бе, Макс! — примолих му се. — Вече съм по-голям. По-отговорен.

— Ти на колко години стана?

— На петнайсет.

— Ами… — Той се замисли усилено. Спря и тегли чертата: — Не. — Тръсна глава. — Не, не! — Обаче несъмнено не му беше все тая. Твърде много колебание имаше в него. Продължи да си блъска главата. — На петнайсет бездруго си вече много стар за тая работа.

Много стар!

Казвам ви, хич не беше гот да се чувстваш като ненужно, безполезно вестникарче.

— Моля ти се! — разлигавих се аз. Направо да повърнеш. И всичкото това заради едно смотано разнасяне на вестници, докато други пичове на моите години трупаха пачки в „Макдоналдс“ и в скапаното „Кентъки Фрайд Чикън“! Позор! — Айде бе, Макс! — Хрумна ми нещо. — Ако не ме вземеш пак на работа, ще се домъкна тука облечен така, както съм в момента (бях облечен с размъкнато долнище на анцуг, охлузени обувки и мръсно старо шушляково яке) и ще докарам и брат ми с приятелите му, и ще обърнем това място на библиотека! Няма да правим никакви бели, обещавам. Просто ще се мотаем тука. Тоя-оня от тях може и да покрадне нещо, но се съмнявам. Най-много един-двама…

Макс се приближи до мен.

— Ти да не ме заплашваш бе, боклук малък?

— Да, господине — усмихнах се аз. Мислех, че всичко си върви екстра.

Бърках.

Бърках, защото бившият ми шеф Макс ме сграбчи за яката и ме изхвърли от павилиона.

— И да не си се върнал тука повече! — нареди той.

Изправих се.

Тръснах глава.

За собствено удовлетворение.

Боклук. Боклук!

Вярно си беше.

Бойкият ми план да се върна на работа се беше провалил позорно. Гърлото ми пулсираше учестено и ми се струваше, че дълбоко вътре в него усещам вкуса на снощната кръв.

— Ей, боклук! — казах на себе си. Огледах се във витрината на съседната пекарна и си представих как съм се изтупал в чисто нов светлосин костюм с черна вратовръзка, с черни обувки и хубава прическа. В действителност обаче бях облечен като селяндур, а косата ми стърчеше по-гадно от всякога. Огледах се в тая витрина, без да забелязвам всички хора около мен, втренчих се в отражението си и пуснах онази усмивка. Нали я знаете усмивката, която те сразява и ти казва колко си жалък? Точно така се усмихвах.