Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Руб пак млъкна.

После се вторачи в мен.

А сетне каза:

— Жалък си, знаеш ли?

— Знам. — Оставаше ми само да се съглася. — Сигурно си прав.

— Както винаги.

Продължихме нататък. Пак. Подвили опашка.

А, и между другото, не се отказахме.

Мислехме да поискаме парите от нашите, обаче те щяха да настояват да разберат защо изобщо сме ходили там, а дискусия с подобен характер не заемаше челно място в нашия списък. Аз самият намерих нужните пари, като ги взех от скривалището ми под прокъсания ъгъл на килима в нашата стая.

Отидохме пак.

Зверски се мъчих да си пригладя косата. Заради сестрата.

Отидохме пак на другия ден.

Не се получи. Това с косата.

Отидохме пак на другия ден и там седеше една стоматологична сестра, същински звяр, към четирийсетака.

— Ето ти мадама като за тебе! — прошепна ми Руб в чакалнята, ухилен като мазен пубер, какъвто винаги си е бил. Отвращаваше ме, ама пък много често се отвращавах и сам от себе си.

— Ей! — размахах аз пръст. — Струва ми се, че имаш нещо заседнало между зъбите.

— Къде? — паникьоса се той. — Тук ли? — Зяпна и оголи зъби до ушите. — Махна ли се?

— Не… по-нататък, вдясно. Натам. — Там нямаше нищо, разбира се, и когато установи това, оглеждайки се в стъклото на аквариума в кабинета, той се върна и ме плесна по тила.

— Уф! Малък перверзник! — подкара той пак старата песен и се подсмихна. — Обаче признавам, биваше си я! Направо беше върховна.

— Ммм.

— Не като тая дърта дебелана тука, нали?

Засмях се. Момчетата като нас — и момчетата изобщо — сигурно са най-голямата измет на земята. Поне през повечето време. Кълна се, че през повечето време ние изобщо не сме хора.

Трябва ни един хубав ритник по гащите, както винаги разправя моят старец (и не ни го спестява).

Прав е.

Сестрата влезе.

— Хайде, кой е пръв?

Тишина.

И после:

— Аз!

Изправих се — реших, че с това е най-добре да се приключи бързо.

В края на краищата не мина чак толкова зле. Докторът само ни сложи флуор, съвсем обикновен на вкус, и ни почопли малко зъбите, обаче не ни стърга с бормашината. Не и нас. Няма справедливост на този свят.

А може и да има…

Най-накрая зъболекарят обра нас . Бая скъпо вземаше, дори и за такава дреболия като нашето.

— Толкова много пари! — казах, след като пак излязохме.

— Обаче без бормашина! — Най-сетне Руб да не се оплаква от нещо. Той ме блъсна по рамото. — Сигурно защото у нас шоколадови бисквити не се завъртат. Все има полза от това! Полезно е за кучешките зъби… Майка ни е гениална!

Не бях съгласен.

— Не, просто е скръндза.

Разсмяхме се, но си знаехме, че мама е супер. Само татко ни създаваше ядове.

Вкъщи почти нищо ново не се случваше. Долових миризмата на остатъка от гъбите, който се топлеше на печката, а Сара пак се натискаше на дивана. Нямаше смисъл да влизам.

Отидох в нашата стая, в която спяхме с Руб, и се загледах към града, разстилащ мерзкото си дихание към хоризонта. Зад него слънцето грееше в бледожълто, а сградите приличаха на краката на налягали по гръб грамадни черни зверове.

Да, беше към средата на юни 1 1 Действието в книгата се развива в Австралия, където в края на юни започва зимата. — Б. ред. и студът започваше сериозно да хапе.

Не знам дали в тази история се случват страшно много неща. Не е така всъщност. Това са просто записки за случилото се в живота ми през миналата зима. Имаше разни случки, но нищо чак толкова необичайно. Не можах да се върна на старата си работа. Баща ми ми даде шанс. Големият ми брат Стив си изкълчи глезена, адски ме обиди, но най-накрая успя да разбере нещо. Майка ми организира показен боксов мач в социалния кабинет на нашето училище, а една вечер се разбесня в кухнята и запокити боклука в краката ми. Сестра ми Сара я зарязаха. Руб си пусна брада и взе, че се поосъзна малко. Грег, някогашният ми най-добър приятел, ми поиска три стотака, за да си спаси живота. Срещнах едно момиче и се влюбих в него (но по онова време бях способен да се влюбя в каквото и да било, стига да прояви интерес към мен). Сънувах безброй смахнати, изчанчени, извратени и понякога прекрасни сънища. И оцелях.

Всъщност нищо кой знае какво не се случи.

Всичко си беше що-годе нормално.

Първи сън

Късно следобед е и отивам към зъболекарския кабинет, когато виждам някой да стои на покрива. Приближавам се и разбирам, че е зъболекарят. Личи си по бялата престилка и мустаците. Застанал е на края и изглежда готов да се хвърли.