Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Строполих се отчаян обратно в леглото.

Отчаян.

— Малък перверзник! — чух възклицанието на Руб от онзи ден при зъболекаря.

— Да, малък перверзник — съгласих се пак на глас и знаех, че като стана голям, не искам да съм един от онези извратеняци и скотове, дето си лепят по стената на гаража мадами от „Плейбой“. Не го исках. Точно в онзи момент не го исках и затова измъкнах каталога изпод възглавницата си и го скъсах на две, после на четири и тъй нататък, макар да знаех, че ще съжалявам. Щях да съжалявам следващия път, когато ми се прииска да позяпам.

Отчаян.

Щом станах, изхвърлих парчетата от жените в купа хартия за рециклиране. Сигурно щяха пак да пристигнат за другата Коледа в нов каталог. Слепени отново. Неизбежно беше.

Друго неизбежно нещо беше това, че понеже беше неделя, щях да ходя на „Лумсдън Овал“ да гледам как Руб и Стив играят футбол. Отборът на Стив беше от най-добрите в района, а този на Руб — един от най-калпавите, които сте виждали през живота си. Руб и неговите момчета ядяха бой всяка седмица и гледката винаги беше брутална. Самият Руб не беше чак толкова зле — той и още неколцина. Останалите за нищо не ставаха.

Докато закусвахме по-късно пред „Светът на спорта“, той ме попита:

— Е, какви са прогнозите за днешния резултат? Седемдесет на нула? Осемдесет на нула?

— Де да знам.

— Сигурно най-накрая ще стигнем трицифрено число.

— Сигурно.

Задъвкахме.

Дъвчехме, когато Стив се качи горе от мазето и си нареди пет банана, за да ги излапа. Така правеше всяка неделя и ги поглъщаше, докато сумтеше срещу нас с Руб.

На терена се оказа, че Руб не беше сбъркал много. Загубиха със 76 на 2 2 2 Резултатът, описан в романа, е типичен за австралийския футбол, който съчетава елементи на ръгбито и футбола. — Б. ред. . Другият отбор бяха страшни. По-едри, по-силни и по-космати. Тимът на Руб със зор върза две точки в края на мача, когато реферът им отпусна една дузпа по милост. Нацелиха вратата, колкото да ги изпишат на таблото. На терена нямаше нито сендбой 3 3 Момче, което насипва купчинка пясък, от която се изритва топката. — Б. ред. , нито нищо, та изпълняващият удара си свали обувката, постави топката върху нея и вкара по чорапи. За сравнение, отборът на Стив спечели един доста добър мач с 24 на 10, а Стив, както обикновено, направо ги разби.

Ако обобщим, за целия ден се случиха само две що-годе интересни събития.

Първото беше, че видях Грег Фиени — един тип, дето до съвсем неотдавна ми беше най-добрият приятел. Работата беше там, че вече не бяхме най-добри приятели. Не, нищо не беше станало, не бяхме се скарали, абсолютно нищо. Просто постепенно се отчуждихме. Сигурно защото Грег започна да се интересува от скейт и тръгна с друга тайфа приятели. Ако бъдем съвсем честни, той дори се опита да ме вкара в неговата компания, но на мен не ми беше интересно. Грег си го обичах, но нямаше да го последвам. Сега той се увличаше от скейтборд културата, а пък аз от… абе, не знам от какво точно. Мотаех се насам-натам самичък и бях доволен.

Когато пристигнах на терена, мачът на Руб вече беше започнал и една група момчета седяха в горния ъгъл на трибуните и гледаха. Когато минах покрай тях, един глас ми подвикна. Знаех, че е Грег.

— Кам! — провикна се той. — Камерън Улф!

— Ей! — обърнах се. — Как е, Грег. (Тука би трябвало да сложа въпросителна, обаче това моето не беше въпрос, поздрав си беше.)

И тогава Грег заряза приятелите си и дойде при мен.

За кратко.

— Да ти кажа ли резултата? — попита.

— Да, че малко нещо закъснях. — Огледах странно изрусената му чорлава коса. — Какъв е?

— Двайсет на нула.

В този момент противниковият отбор вкара.

Разсмяхме се.

— Двайсет и четири.

— Ей, или сядай… — провикна се някой от групата — … или се разкарай!

— Добре — свих рамене аз и вдигнах глава срещу Грег. Поогледах приятелите му, а после подхвърлих:

— Хайде до после.

Току-що към компанията се бяха присъединили и няколко момичета. Бяха хубави. Две-три от тях бяха от типа училищна кралица на красотата, но другите изглеждаха по-истински. С по-истинска хубост. „Истински момичета — помислих си, — които, ако извадя късмет, може и да ме заговорят някой ден.“

— Добре — Грег се върна при приятелите си. — После ще се видим. — Това „после“ се оказа след месец.

„Странно — мислех си аз, докато заобикалях покрай въжето, ограждащо терена. — Някога бяхме първи приятели, а сега почти нямаме какво да си кажем.“ Интересно, как той се хвана с ония, а аз си останах сам. Нито се радвах, нито страдах от това. Просто беше странно, че така се развиха нещата.