Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Здраво.

И онова се случи.

Небето се стовари отгоре ми.

Вдишах облаците.

Земята се разлюля.

Земята…

Земята…

Замахнах.

Не уцелих.

Руб се изсмя изпод неговата сгъстяваща се брада.

Изсмя се, щом се строполих на колене и се понадигнах, колкото да се катурна по очи. Започнаха да броят. С наслаждение.

Руб:

— Едно… Две… Три…

След като успях да се вдигна и окуражителните викове на Саймън, Джеф и Кашкавала вече се чуваха по-отчетливо, последваха още само няколко удара и първият рунд приключи.

Приседнах в ъгъла на двора на сянка.

Втори рунд.

Беше горе-долу същото, но този път и Руб се просна веднъж на земята.

В третия рунд стана кучешки бой.

И двамата замахвахме здраво и си спомням как забърсах ребрата на Руб към седем-осем пъти и скулата ми обра поне три добри удара. Брутална работа. Съседът отляво гледаше папагали в клетки и си имаше едно дребно кученце. Птиците врещяха оттатък оградата, а кученцето се скъсваше от лай и рипаше по нея, докато с брат ми се млатехме като изоглавени. Юмрукът му беше грамадно кафяво размазано петно, което постоянно изхвърчаше напред на върха на дългата му ръка, връхлиташе ме и пееше, докато размазваше кожата ми върху костите. Всичко се преобръщаше огледално, размиваше се и се тресеше, обагряше се в тъмнооранжево и аз усещах как металическият вкус на кръв пълзи от носа ми към устните, по зъбите и на езика ми. Или пък кървеше вътре в устата ми? Не знаех. Нищичко не знаех, докато не се строполих пак на земята, виеше ми се свят и ми се струваше, че ще повърна.

— Едно… Две…

Този път броенето никак не ме засягаше.

Не му обръщах внимание.

Този път само седях, подпрян на задната ограда, докато се съвзема.

— Добре ли си? — попита Руб след малко. Острият му перчем беше паднал в очите му.

Кимнах.

Добре си бях.

Като се прибрахме вътре, огледах щетите. Не изглеждаха никак добре.

В носа ми нямаше кръв. Излезе, че наистина е кървяла устата ми, а окото ми беше насинено. И то яко.

Нямаше как да го скрием. Не и днес. Нямаше смисъл. Мама щеше да ни убие.

И тя ни уби.

Погледна ме само веднъж и попита:

— Какво се е случило с теб?

— А, нищо.

После видя и Руб с леко подутата му устна.

— Ех, момчета! — поклати тя глава. — Отвратителни сте, кълна се! Не може ли една седмица да мине, без да се изпопребиете един друг?

Не, не можеше.

Постоянно се пребивахме един друг — дали ще е на бокс, или ще играем футбол във всекидневната с чифт чорапи, свити на топка.

— Вземете се разделете временно! — нареди ни тя и ние се подчинихме на заповедта. Много се стараехме да слушаме майка си, защото с нея шега не биваше — тя чистеше богаташки домове, за да ни изкарва хляба, и се трепеше, та да живеем в що-годе сносна къща. Никак не обичахме да се разочарова от нас.

Разочарованията обаче продължаваха.

На другия ден вече стана много зле, защото състоянието на моето лице и това, че през седмица по него се появяваше синина, струпей или драскотина, притесни някои от моите учители. Задаваха ми всякакви шантави въпроси — как върви у дома, как се разбирам с нашите и всякакви такива. Казвах им само, че се разбирам доста добре с всички у дома и че всичко си върви както трябва. Съвсем нормално.

— Сигурен ли си? — питаха ме те, все едно щях да ги излъжа. Навярно трябваше да им кажа, че съм се блъснал във вратата или съм паднал по стълбите към мазето. Щеше да падне голям смях. Обяснявах им предимно, че се занимавам с бокс за развлечение и че още не съм надобрял чак толкова.

Те явно не вярваха на думите ми, защото в четвъртък следобед се обадиха на майка ми от училище и я поканиха на среща с директора и завеждащата социалния кабинет.

Тя дойде в петък на обяд и уреди с Руб също да присъстваме.

Отвън, точно преди да влезе в онзи социален кабинет, тя каза:

— Изчакайте тук и не мърдайте, докато не ви кажа, че можете да влезете.

Кимнахме и седнахме. След около десет минути тя отвори вратата и каза:

— Хайде вътре!

Станахме и влязохме.

В кабинета директорът и социалната служителка се втренчиха в нас с някакво развеселено и сдържано омерзение. Както и мама. Причината напълно се изясни, когато тя бръкна в чантата си, извади боксовите ни ръкавици и рече жизнерадостно:

— Хайде, слагайте ги!

— Стига бе, мамо! — опъна се Руб.

— Не, не, не! — настоя господин Денисън, директорът. — Много ще ни е интересно да видим това.

— Хайде, момчета! — продължи да ни навива майка ни. — Не се срамувайте… — Само че нали това беше целта. Да ни изложат. Да ни унизят. Да ни посрамят. Не беше трудно да прозреш какво се случва, когато всеки от нас си сложи ръкавицата.