Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

— Синовете ми — обърна се майка ни към директора, а после и към нас: — Синовете ми!

Лицето й изразяваше горчиво разочарование. Всеки миг щеше да се разплаче. Бръчиците покрай очите й бяха пресъхнали, почернели русла на реки, замрели в очакване. Но никаква вода не бликна по тях. Тя само гледаше. Настрани. Сетне впери поглед в нас и като че ли бе готова да се изплюе в краката ни и да се отрече от нас. Не я обвинявах.

— Та с това се занимават те — каза им тя. — Съжалявам за цялата тази история и че така ви загубих времето.

— Няма нищо — отвърна й Денисън и тя се ръкува с него и с жената от социалния кабинет.

— Извинявайте — повтори тя и излезе, без дори да ни погледне за втори път. Остави ни да стърчим там с онези ръкавици на ръцете като два нелепи звяра посред зима.

Не питайте защо, обаче се намирам в Русия и седя в един автобус в Москва.

Претъпкан е.

Автобусът едвам пълзи.

Премръзнал съм.

Съседът ми седи до прозореца и държи някакъв гризач, който почва да съска по мен само като го погледна. Типът ме сръчква, казва нещо и се смее. Когато го питам дали това наистина е Москва (защото, разбира се, никога не съм бил там), той повежда с мен разговор — дълъг, та широк, което си е цяло чудо, защото аз и дума не мога да му продумам, понеже не знам езика.

Той е небивал образ.

Приказва.

Смее се и най-накрая успява да ми стане симпатичен. Аз също се смея на всичките му шеги, като се ориентирам по бръчките, които те изрязват по лицето му.

— Бавен автобус — казвам, обаче той, разбира се, нищо не вдява.

Русия.

Ще ми кажете ли какво, за бога, диря аз в Русия?

Автобусът също е премръзнал — това споменах ли го вече? Да? Повярвайте ми, тъй си е, всички прозорци са замъглени.

Треперя.

Треперя на седалката и накрая вече не издържам.

Изправям се.

Опитвам се да стана, но като че съм залепнал. Като че съм замръзнал за седалката.

— Ставай! — нареждам си, но не мога. Не мога!

После сред тълпата на пътеката виждам как някой се клатушка към мен.

Не…

О, не!

Някаква баба — а откакто съм в Русия съм осъзнал, че тия баби се врат навсякъде. И още по-зле, тази гледа право в мен. Право в мен!

— Помогни ми да стана — казвам на съседа си, но той не помръдва. Дори се извръща да поспи и притиска гризача си в прозореца. Животинчето се задавя.

А тя все така идва насам.

Не…

Кошмар!

Тя прави гримаса, вперва очи в моите и безмълвно ми внушава да стана от седалката.

— Ставай! — писвам вътрешно.

Не мога, и тя…

… пристига.

— Я! — почва тя и оттам нататък вече няма спирка. Изплюва руските си ругатни право в лицето ми и ме обсипва с юмручни удари. Дребните й свирепи ръчички се мъчат да се вкопчат в дрехите, да ме вдигнат и да ме съборят от седалката.

— Извинявайте! — надавам вопъл аз, обаче тая баба е същинска фурия и ме връхлита като вихрушка.

По-късно седя на пътеката, а дъното на панталона ми все така е залепнало за седалката. Един мъж на средна възраст, който говори английски, ми казва:

— Не биваше да оскърбяваш дамата, старче.

— Без майтап! — съгласявам се аз и се мъча да не допирам с голата си кожа замръзналия под.

Бабата ми се усмихва отвисоко с отвращение.

Тази глава е важна.

Поне аз така си мисля.

Синините по лицето ми минаха доста бързо и следващия период от живота си го прекарах в мотаене. Нещо щеше да се случи, задаваше се. Беше някъде там, извън редовния затворен живот, който водех. Не ме очакваше, но беше там. Съществуваше. Може би само мъничко се чудеше дали ще отида при него.

А може би просто дрънкам глупости.

Както и да е.

Онова, което се случи, беше, че се запознах с едно момиче, докато работех с татко в събота.

Тя беше голяма работа, сериозно говоря.

Цяла сутрин бях копал канал под къщата — имахме поръчка в един квартал горе-долу на пет километра от нашия, и се бях скапал. Към обяд вече бях мъртвец.

Целият бях оплескан с кал, а вратът ми се беше изпружил и вдървил от навеждането и копането. Когато се показах отдолу, тя стоеше там. Беше с майка си и баща си и беше толкова истинска, че направо щях да се задавя с нищото в устата ми. Колкото мен на ръст, спокойна и истинска. Усмихна ми се с истински устни и когато се срещнахме, нейният истински глас произнесе:

— Здравей.

Избърсах дясната си ръка в панталона и се ръкувах с всички тях. С бащата. С майката. С момичето.