Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

— Синът ми Камерън — представи ме татко, когато се измъкнах горе и разтръсках коса, за да изпада пръстта. Дори говореше така, сякаш присъствието ми наоколо не му е чак толкова неприятно.

— Добър ден — поздравих, щом застанах пред тях и татко поведе родителите на обиколка, за да им покаже какво е свършил в техния имот. Правехме доста големи разширения, които малко стесняваха двора. Обаче къщата беше симпатична.

Момичето.

— Ребека — беше ми я представила майка й.

Когато татко ги поведе на грандиозната обиколка, аз останах сам с нея.

Какво да правя сега?

Да разговарям?

Да чакам?

Да седна?

Най-накрая постояхме там, а после се настанихме на онези подобия на шезлонги. Извърнах очи, погледнах я и пак извърнах очи.

Какво съм животно!

Имах си аз подход към жените?

Най-сетне, когато вече беше станало късно и старците всеки момент щяха да се върнат, промълвих с един такъв тих, налудничав гласец:

— Харесва ми да работя тук. — И в последвалото мълчание и двамата се разсмяхме и си помислихме: „Ама че шантаво нещо каза!“

Харесва ми да работя тук. Харесва ми да работя тук. Харесва ми. Да работя тук. Харесва ми, да. Работя тук.

Докато го повтарях наум, се питах дали тя е наясно какво означава това всъщност.

Мисля, че беше.

Ребека.

Хубаво име, харесваше ми и спокойствието по лицето й, но гласът й ми хареса още повече. Запомних го и го оставих да пее в мен. Само това „Здравей“. Жалко е, знам, но когато опитът ви с жените е минимален като моя, вземаш каквото можеш.

Това трая цял следобед. Дори и работата, която вършех, почти не ме измъчваше, защото вече си имах Ребека. Имах гласа й и той беше истински, и това притъпяваше всичко. Обезболяваше пришките, които се издуваха в основата на пръстите ми и притъпяваше болката, пронизваща гръбнака ми.

„Здравей“, беше казала тя. „Здравей“, и се засмя с мен, когато изтърсих някаква простотия. Беше ми се случвало да ми се присмиват момичета, но да се смея заедно с някое момиче ми се случваше рядко. Рядкост беше да се чувствам добре с града над рамото ми и лице на момиче — толкова близо до моето. Тя дишаше и виждаше, и беше истинска. Това бе най-хубавото. Беше по-истинска от стоматологичната сестра, защото не седеше зад бюро и не й плащаха, за да се държи приветливо. И несъмнено беше по-истинска от жените в онзи каталог, защото това момиче нямаше как да го разкъсам. Дори не бих посмял да я нараня, да я оскърбя или да я скрия под леглото си.

Очи. Живи очи. Ефирна коса, стелеща се по гърба й. Трапчинка на страната й, близо до косата. Хубава шия, рамене. Не беше царица на красотата. Не беше от онези, нали ги знаете.

Беше истинска.

По-късно тя посвири — не беше нещо, което ми допада особено, но все пак я направи още по-истинска. Всичко това дори ме накара да се усмихна на татко, когато той ме сгълча, че съм копаел не където трябва.

— Извинявай, татко — казах.

— Копай там!

Питам се дали беше разбрал. Съмнявам се. Като че не зацепи, когато го попитах ще идваме ли пак тук следващата седмица.

— Да, ще идваме — отговори ми той без никакви намеци в гласа.

— Добре. — Това обаче си го казах само на мен.

Малко по-късно попитах:

— Как им беше фамилията на тези хора?

— Конлън.

Ребека Конлън.

Най-много ме порази това, че изведнъж започнах да се моля. Започнах да редя молитви за Ребека Конлън и семейството й. Не можех да се спра.

— Моля Те, благослови Ребека Конлън — повтарях аз на Бог. — Само тя да е добре, става ли, а? Само тя и семейството й тази вечер да са добре. Друго не искам. В името на Отца, Сина и Светаго духа — и се кръстех като католик, а пък изобщо не съм католик. Де да знам какъв съм.

През следващата седмица не спирах да се моля и постоянно се стараех да си припомня лицето й и гласа й.

— Ще се държа добре с нея! — постоянно уверявах Господ. — Да!

Всъщност се разкъсвах между любовта си към нейното лице и тяло и любовта си към гласа й. Лицето й притежаваше характер, да. Сила. Обичах го. Със сигурност обичах шията й и гърлото й, и раменете й, и ръцете и краката й. Всичко — а го имаше и гласа.

Гласът идеше от вътрешността й, от някакво място, което не се разкриваше пред всеки срещнат, надявам се.

Въпросът беше коя част от нея най-много ме интересува? Дали нейната външност, или вътрешната истинност, която усещах да се процежда навън?

Започнах да излизам на разходка само за да си мисля за нея — само за да си представям с какво се занимава и дали случайно не мисли за мен.