Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Тъй че, бях наясно, че съм сам. Само аз можех да се тревожа какво става тук, между тези стени на моя живот. Другите хора си имаха свои светове, за които да се тревожат, и в края на краищата трябваше да се грижат сами за себе си, също като нас.

Въртях се в кръг.

Молех се.

Тревожех се за Сара.

Молех се като невменяем идиот.

Тази глава е кратка, но ако я бях удължил, щях да съм лъжец.

От онази вечер си спомням молитвите, спора за смърдящата възглавница, глезенът на Стив и усещането за напрежение между Сара и Брус.

И градът, който си съществуваше там, навън. И това си го спомням.

Бъдещето:

Време за разпускане.

Ние сме на края на града, непосредствено до него — все едно като се пресегнем, можем да докоснем сградите, да се пресегнем и да изключим лампите, които ни светят в очите и се опитват да ни заслепят.

Ловим риба. Двамата с Руб.

Никога досега не сме ловили риба, но днес ловим цяла вечер.

Въдиците ни висят, потопени в грамадно синьо езеро, над което притъмнява и във водата цопват звезди.

Водата не помръдва, но е жива. Усещаме я как се вълнува под старата очукана лодка, която сме наели от някакъв мошеник на брега. От време на време тя се разклаща под нас. Отначало не ни е страх, защото, макар не всичко да е идеално, ние знаем къде се намираме и засега нещата не се развиват особено стремглаво.

Не хващаме.

Нищо.

Абсолютно нищо!

— Никаква надежда, да му се не види — начева разговор Руб.

— Казах ти, че не биваше да ходим за риба. Кой знае какво се въди в това езеро?

— Мъртви души от града. — Руб се усмихва с ехидна радост. — Какво ще правим, ако на въдиците ни се закачи някоя?

— Ще напуснем кораба, приятел.

— Съвсем правилно.

Водата пак се раздвижва и от някакво невидимо място бавно започват да прииждат вълни. Те се надигат, заливат лодката, стават все по-високи.

Размирисва се.

— Мирише ли?

— Да, не го ли подушваш? — питам Руб. Произнасям го като обвинение.

— Да, като го каза, подушвам го.

Вълните сега са изключително високи, вдигат лодката заедно с нас и я запращат пак надолу. Една вълна залива лицето ми и устата ми се напълва с вода. Вкусът е странен, изгарящ и като гледам физиономията на Руб, личи си, че и той е глътнал.

— Петрол! — казва ми той.

— Боже господи!

Вълните поутихват и аз се обръщам към една лодка по-близо до града, точно до брега. В нея има някакъв тип с момиче. Типът слиза на брега с нещо в ръка.

То… свети.

— Не! — Изправям се и протягам ръце.

Той я хвърля. Цигара.

Хвърля я, а аз виждам още един човек усилено да пляска с греблата през залива. Кой е той, питам се. В това време в друга лодка мъж и жена на средна възраст също гребат.

Типът захвърля цигарата си в езерото.

Червени и жълти вълни обливат очите ми.

Забрава.

Същата седмица в четвъртък Руб успя да ме навие да предприемем ново похождение — далече от обичайните ни бандитски експедиции.

Пътни знаци.

Това беше новият план.

Все още беше следобед, когато това му хрумна и той ми каза кой знак искал да задигне.

— „Пресичане на път с предимство“ — съобщи той. — Надолу по „Маршъл Стрийт“. — Ухили се. — Измъкваме се, да речем към единайсет, с един от татковите гаечни ключове — оня, дето може да се наглася, като търкаляш онова отгоре…

— Френския ли?

— Да, точно той… Нахлузваме си качулките, слизаме дотам небрежно като Марк Уо 4 4 Марк Едуард Уо (р. 1965) — прочут австралийски състезател по крикет. — Б. ред. , докато се подготвя за удар, аз се качвам на раменете ти и сваляме знака.

— За какво ни е?

— Как така „за какво ни е“?

— Какъв смисъл има?

— Смисъл ли? — Той изпадна в… как беше думата? В изстъпление. Във фрустрация. — Не се нуждаем от смисъл, синко. Ние сме пубери, ние сме гадняри, нямаме си мацки, сополиви сме, гърлата ни болят адски, имаме струпеи и страдаме от акне, нямаме си мацки — това казах ли го вече? — парите не ни стигат, почти всеки път на вечеря ядем гъби за гарнитура към месото и ги давим в доматен сос, та да не им усещаме вкуса. Колко още причини ти трябват? — Брат ми отметна глава на леглото и заби отчаян поглед в тавана. — Мили боже, не искаме много! И ти го знаеш!

Значи, бе решено.

Следващата мисия.

Кълна се, оная вечер бяхме същински диваци, точно каквито Руб ни описа в своя словесен изблик. Отначало се потресох, че той ни познава така добре. Също като мен. Само дето той се гордееше с това.