Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

След много време Руб се обади:

— Камерън, оня знак аз изобщо не бих го закачил на стената.

Обърнах се и го изгледах.

— Защо не?

— Знаеш защо. — Той продължаваше да зяпа тавана, само устните му помръдваха. — Защото още щом го зърнеше, мама щеше да ме убие.

Една кола кръстосва из града. Тя е голяма и оранжева и издава тежките унили звуци, които издават подобни коли. Реве по улиците, въпреки че винаги спира на червено, на знак „стоп“ и разни такива.

Преминавам на друго място…

Ние с Руб излизаме от вкъщи, уж за да гледаме как Стив играе футбол, макар да е към два часът през нощта. Студено е. Нали се сещате — онзи, болнавия студ. Студ, който някак си диша. Той се врязва в устите ни, безцеремонно и болезнено.

Въпрос.

Руб:

— Някога да ти е хрумвало да пребиеш дъртия?

— Нашия старец ли?

— Много ясно.

— Защо?

— Не знам… Няма ли да ни е кеф, как мислиш?

— Не, няма.

След тези думи отново изпадаме в мълчание и все така вървим. Краката ни се тътрят по тротоара, а няколко заблудени коли се изнизват по улицата. Таксита ни подминават и правят завой през целия път, един боклукчийски камион се провира покрай нас, претоварен. Оранжевата кола ни подминава с ръмжене.

— Чекиджии! — казвам на Руб.

— Със сигурност!

И щом го произнася, колата дава газ и я чуваме как се отдалечава, а после се връща обратно по една странична уличка и излиза зад гърба ни.

Намираме се на друго място…

Ние с Руб стоим на ъгъла на кръстовището на „Маршал“ и „Карлайл“. Руб се привежда, когато чува заглъхващото ръмжене на кола. Привежда се, стиснал между краката си откраднатия знак „пресичане на път с предимство“. Поглеждам пръта — той си стърчи там гол. Просто гол прът, забит в цимента.

Пристигаме.

Оранжевата кола се задава по „Маршал Стрийт“ и набира скорост, гълтайки я лакомо.

Щом стига до нас, тя изхвърча.

Знак няма.

Знак няма.

Тя ни подминава стремглаво и щом очите ми се захлопват с трясък, прокънтяват всемогъщото дрънчене на метал, оплитащ се в метал, писък и закъснял порой от счупени стъкла.

Руб се привежда.

Аз стоя прав, все така със затворени очи.

Шумоляща тишина.

Тя е навсякъде.

Очите ми се отварят.

Руб пуска знака, изправя се и ние тръгваме, обзети от панически тръпки, към колите долу, които изглеждат така, сякаш са се гризали една друга.

Вътре хората са като погълнати.

Мъртви са и кървят, обезобразени.

Мъртви са.

— Мъртви са! — провиквам се към Руб, но от устата ми не излиза нищо. Нито звук, нито глас.

А после един труп оживява.

Очите му се опулват насреща ми и когато човекът надава вик, звукът отеква непоносимо в ушите ми, блъсва ме на земята, притиска ръцете в слепоочията ми и ги смачква.

Когато на другата сутрин отидох у семейство Конлън с татко, сърцето ми, вярно, тупкаше толкова силно — или „здраво“, както написах първоначално, — че чак ме болеше. То изпомпваше в гърлото ми нещо, което ме караше да отделям слюнка и въпроси.

Какво да кажа?

Как да се държа, като я видя?

Любезно?

Спокойно?

Безразлично?

Стеснително и деликатно — което никога не ми беше вършило работа в миналото?

Нямах представа.

По пътя нататък в микробуса ми се струваше, че ще се задавя или ще се задуша — толкова силно чувство беше породило в мен това момиче. Колкото повече се приближавахме до дома й, толкова повече чувството се разрастваше. Стигна се чак дотам, че се надявах следващият светофар да ни хване на червено, та да имам повече време да обмисля нещата. Странно, имах цяла седмица да се подготвя, а сега съботата си дойде и аз бях в небрано лозе. Може би мисленето ми беше дошло в повече. Може би не трябваше да губя толкова време в тревоги за Сара, Брус и Стив, и задигане и връщане на пътни знаци. Може би тогава моята си игра нямаше да пострада. Може би тогава щях да се оправя.

Само…

… ако бях…

Полза никаква.

Всичко беше загубено.

„Като пристигнем там — помислих си, — най-добре направо да си навра главата в канавката и да си изкопая дупка.“ Момичетата не си падаха по такива като мен. Та кое уважаващо себе си момиче би могло дори да ме понася? Вечно чорлава коса. Мърляви ръце и крака. Крива усмивка. Нервна тромава походка. Не, всичкото това определено не ставаше. За нищо.