Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

„Признай си! — хоках се аз вътрешно. — Та ти дори не заслужаваш момиче!“ Прав си бях. Не заслужавах — проявявах открити признаци на съмнителен — в най-добрия случай — морал. Лесно се подвеждах по брат ми. Извършвах жалки, дребнави постъпки и ги вършех само заради едната бясна гордост, толкова нелепа, че бе трудна за проумяване. Като човек аз представлявах една пълна, задъхана, отчаяна бъркотия, стремяща се към нещо, което да ме вкара в релси…

И тогава изведнъж…

В един миг ми мина през ума колко странно е това, че никога не съм се молил за себе си. Неспасяем ли бях? Толкова долен ли бях, че да не заслужавам и една молитва? Навярно. Може би.

И все пак, успях да убедя Руб да върне знака — разсъждавах аз. — Значи може би в края на краищата не съм чак толкова гаден. Това звучеше по-добре — малка положителна мисъл, докато пикапът на татко боботеше по пътя към моята гибел.

Когато спряхме пред къщата, дори започнах да вярвам по малко, че може и да не съм грозният извратен дегенерат, какъвто по моя преценка бях. Започнах да си казвам, че може и да съм си съвсем нормален. Спомних си какво си мислех онзи ден в зъболекарския кабинет — че всички млади момчета са си бая противни, същински скотове. Може би предизвикателството беше някак си да се издигнеш над това. Може би точно това търсех аз при Ребека Конлън. Само един шанс да докажа, че мога да бъда мил и порядъчен, а не само една похотлива гадина.

Исках само да имам шанса да се държа с нея както подобава и си знаех, че няма да го проваля.

Невъзможно!

Не бих си го позволил!

— Няма да се проваля! — прошепнах си, щом слязох от микробуса. Вдъхнах дълбоко, сякаш ми предстоеше най-важното нещо в живота. И после осъзнах — та това беше най-важното нещо в живота ми.

— Вземи това — рече татко и ми подаде лопатата, и аз цяла сутрин блъсках здравата и чаках Ребека Конлън да се появи. После от разговора между татко и майка й разбрах, че я няма. Била преспала у приятелка.

— Идеално! — възкликнах аз в зейналата пропаст между езика и гърлото ми.

А знаете ли кое беше най-гадното?

Ако очаквах Ребека Конлън да идва да работи у нас, аз несъмнено щях да се постарая да бъда там, за да я видя. Щях да съм там! Ако знаех, че тя ще идва, щях да се прикова за пода два дни по-рано, само и само да съм сигурен, че няма да я изпусна.

— Щях! — съгласих се аз със себе си, без да спирам да се трудя.

Работих до вцепенение. Ужасно беше. Дори и татко ме попита дали съм добре. Казах му „да“, но и двамата знаехме, че съм нещастен.

Когато приключихме за деня, а момичето все още го нямаше, татко ми даде десет долара отгоре. Подаде ми ги и каза:

— Днес се справи добре, момче.

После се поотдалечи, спря, обърна се и се поправи:

— Камерън, исках да кажа.

— Благодаря — отвърнах и въпреки че се постарах да се усмихна искрено на баща си, усмивката ми излезе нещастна.

— Щях да се държа добре с нея — казах аз на града през прозореца у дома, но нямаше смисъл. Градът не го беше грижа, а в съседната стая Сара и Брус се караха.

Руб влезе и се пльосна по очи на леглото си. Скри глава под възглавницата и каза:

— Май повече ми харесваха, когато само се натискаха.

— Да, и на мен.

И аз се пльоснах на леглото си, само че реших да се обърна по гръб и да си закрия очите с ръце. Натиснах с палци и пред погледа ми в мрака изплуваха шарки.

— Какво има за вечеря? — попитах Руб, вече изпаднал в ужас от отговора.

— Наденици, струва ми се, и остатъци от гъби.

— Ах, прекрасно! — обърнах се настрана, гърчейки се от болка. — Просто прекрасно!

Тогава Руб махна възглавницата от главата си и заяви печално:

— И доматеният сос свърши.

— Още по-прекрасно.

Замълчах, но продължих да ридая вътрешно. После това ми омръзна и си помислих: „Спокойно, Камерън. На всяко куче му идва денят, в който ще му провърви.“

Само че нямаше да е днешният ден.

(Гъбите ги изядохме, между другото. Погледнахме ги, после вдигнахме очи. И пак ги сведохме. Отврат! Нямаше смисъл да се дърпаме. Изядохме ги, защото ние си бяхме ние и в крайна сметка изяждахме всичко. Както си е било винаги. Неизменно омитахме всичко. Дори и да си бяхме избълвали вечерята и на следващата вечер да ни я бяха сервирали пак, с Руб сигурно щяхме и това да излапаме.)

Голяма навалица се е насъбрала да гледа бой — тя крещи, реве и вие, докато се сипят удари и юмруци оформят наново лицата. Огромно гъмжило от хора, към осем реда, и затова много трудно си пробивам път през него.