Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Така го усещах и когато пристигнах вкъщи, затворих нашата потрошена и провиснала входна врата, влязох и се настаних на дивана. До оная смрадливата възглавница. Срещу Стив.

След половин час, по време на който извъртяха повторение на „Поумней“ и започнаха новините, в стаята влезе Руб. Седна, погледна си часовника и възкликна:

— Дяволите да го вземат, мама здравата се тутка с тая вечеря.

Погледнах го.

Може би го познавах.

А може би не.

Стив го познавах, защото той не беше чак толкова сложен. Победителите винаги са такива: Знаят точно какво искат и как да го постигнат.

— Дано само не е обичайното — подметнах на Руб.

— Кое?

— Обичайната вечеря.

— А, да. — Той се поумълча. — Обаче тя друго не готви, нали?

Веднага трябва да призная, че сега много ме е срам от всичкото това мрънкане заради вечерята, особено след като толкова хора по градските улици просят храна. Но факт е, че мрънкане имаше.

При все това направо подскочих до небето, като разбрах, че тази неделя няма да вечеряме гъби.

Може би пък най-сетне нещата бяха тръгнали на оправяне.

Но пък може и да не бяха.

Тичам.

Гоня нещо, което като че не съществува, и отново и отново си повтарям, че преследвам нищото. Заповядвам си да спра, обаче така и не спирам.

Градът си тъне в познатия хаос посред бял ден, но по улиците няма никой. И в сградите, и в апартаментите, и в къщите няма никой. Никъде няма жива душа. Влаковете и автобусите пътуват сами. Знаят какво да правят. Издишват, но като че ли никога не вдишват. Сипе се неспирен порой от не-чувства, а аз съм сам.

По пътното платно се разлива кока-кола и изтича в канализацията като кръв.

Свирят клаксони.

Спирачки сумтят, а после колите продължават.

Вървя пеша.

Хора няма.

Хора няма.

Колко е смахнато, мисля си, че всичко може просто да си върви без всички хора. А може би хората са там, а аз просто не ги виждам. Животът им ги е изтрил от моето полезрение. Може би празните им души са ги погълнали.

Гласове.

Гласове ли чувам?

На едно кръстовище спира кола и усещам, че някой ме гледа — ала онова, което се е втренчило в мен, е празнотата. Когато колата потегля, чувам глас, но той заглъхва.

Побягвам.

Гоня колата, без да обръщам внимание на ярките пронизителни сигнали „не преминавай“, които просветват с червени крака срещу мен и ме удрят в ушите, ако случайно съм сляп.

Сляп ли съм?

Не, виждам.

Не спирам да тичам и целият град профучава край мен, все едно ме тласка някаква човешко-извънземна сила. Блъскам се в невидими хора и не спирам да тичам. Виждам… коли, път, стълб, автобус, бяла линия, жълта линия, пресечка, глъч, смог, канавка, графити, млечен бар, оръжеен магазин, евтини ножове, реге, диско, пийпшоу, билборд на Калвин Клайн с мъж и жена по бельо — огромни. Жици, монорелс, зелен светофар, жълт, червен — и трите, премини, спри, тичай, тичай, пресечи. Не чакай зелено при ляв завой, Хауърд Шоуърс 5 5 Австралийска модна марка. — Б. ред. , канализация, „Спасете Източен Тимор“, стена, прозорец, дух, обедна почивка, връщам се след пет минути.

Няма време.

Тичам и накрая панталоните ми се съдират, а обувките ми са просто подметките на стъпалата ми и някакъв плат, омотан около глезените. Пръстите ми са разкървавени. Шляпам в кока-кола и бира. Те се плискат в краката ми и се стичат надолу.

Няма никой.

Къде са всички?

Къде?

Няма лица, само движение.

Падам. Пропадам. Разбита глава върху шахтата. Пробуждане.

По-късно.

Нещата са се променили и сега хора пъплят навсякъде. Навсякъде, където им е мястото — в автобусите, във влаковете, по улиците.

— Ей — казвам на мъжа с костюм, който чака светофарът да светне зелено. Той реагира, все едно може и да ме е чул, но щом светва нужната светлина, тръгва.

Хора идват право към мен и, кълна се, опитват се да ме стъпчат.

И тогава разбирам.

Те идват право към мен, защото не ме виждат.

Сега невидимият съм аз.

През седмицата, трябва да призная, с Руб подкарахме старите номера. Пак. Не издържахме.

Обирите бяха аут.

„Един юмрук“ — също.

Та с какво друго, по дяволите, да се захванем?

Решението, до което стигнах, беше да ритаме в задния двор сокър, или футбол, или както предпочитате да го наричате.

Трябваше с нещо да започнем.

И ритахме.