Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Честна дума.

Може и да съм питал Руб дали иска да пробваме в това, защото още страшно се кахъреше заради претърпения провал с пътния знак. Да постигнеш успех и после да намериш начин пак да се провалиш, си беше деморализиращо отвсякъде. Мъката на Руб бе непоносима. Всеки следобед той сядаше и търкаше обраслата си с четина челюст със злокобна, меланхолична ръка. Косата му беше мръсна както винаги, разпиляна по ушите, а вратът — обрасъл.

— Хайде, стига — опитах се аз да го разприказвам.

— Ъ-ъ.

Често се случваше така. Аз, нали съм по-малкият брат, вечно ми се искаше Руб да се включи в нещо — дали ще е игра на монополи, или на топка в задния двор. А пък Руб, нали беше по-големият брат, той колеше, той бесеше. Щом на него не му се правеше нещо, то не го правехме. Може би затова все бях толкова навит да участвам в обирджийските му мисии — просто защото той наистина искаше да дойда и аз. Да привлечем Стив към някакво начинание, се бяхме отказали още преди години.

— Хайде де — упорствах аз. — Напомпал съм топката и вратите са готови. Ела да видиш. Нарисувани са с тебешир на оградата, и от двете страни.

— Еднакво големи ли са?

— Два метра широки и почти един и половина високи.

— Добре, добре.

Той погледна нагоре и се поусмихна, за първи път от дни насам.

— Ще ритаме ли? — попитах пак с прекалено буйно въодушевление.

— Добре.

После излязохме навън и беше възхитително.

Просто възхитително!

Руб падна на цимента и стана. Два пъти. Скъса се да ме ругае, когато вкарах гол и почна да става сериозно. Неконтролиран удар към вратата — и топката изхвърча над оградата, притаихме дъх и после въздъхнахме с облекчение, когато тя уцели ръба и се върна. Дори се усмихнахме един на друг.

Беше великолепно главно защото на Руб му бяха потънали гемиите и изживяваше собствената си криза на самоличността, а пък аз бях в типичната си агония заради цялата история с Ребека Конлън. Това тук беше много по-добро. Да, беше, защото най-неочаквано отново бяхме подкарали онова, дето го можехме най-добре — да се премятаме и да се подмятаме един друг из задния двор, да се цапаме, да се потим здравата и да нямаме спиране, а по възможност и да вбесяваме съседите. Ех, колко по-добре беше! Това беше едно навременно завръщане към доброто старо време.

Топката тупна по оградата и разлая съседското куче, а тамошните папагали направо превъртяха. Аз отнесох удар по пищялите, а Руб пак се просна на цимента и си ожули ръката, върху която се приземи. През цялото това време съседското куче не спря да лае, а папагалите бяха изпаднали в някакво безумие. Точно като едно време, както можеше да се очаква, Руб победи със 7 на 6. Обаче на мен ми беше все едно, защото най-накрая и двамата се смеехме и не го вземахме чак толкова насериозно.

Но на прага на задния вход ни посрещна нещо съвсем различно.

Беше Сара, сама.

Първи я забеляза Руб. Перна леко с опакото на дланта си по ръката и ми я посочи с глава.

Погледнах.

И почти шепнешком възкликнах:

— О, не!

Тогава Сара вдигна очи, защото сигурно ме беше чула — кълна се, изглеждаше много зле. Седеше там цялата изпомачкана, с колене, щръкнали чак до раменете, и скръстени ръце, които държеше вдигнати нагоре, сякаш за да попречи на въздуха в тялото й да излезе. Вадички от сълзи прорязваха лицето й.

Неловко.

Точно неловко ни стана, когато отидохме при сестра си и застанахме от двете й страни, гледахме я, обзети от различни чувства и без да знаем какво да правим.

Най-сетне аз седнах до нея, но представа си нямах какво да кажа.

И най-накрая Сара наруши мълчанието. Съседското куче се беше укротило, а кварталът като че се беше стъписал от събитието, случващо се в задния ни двор. Сякаш го предусещаше. Предусещаше разиграването на някаква трагедия и изпадане в безпомощност, и да си кажа право, всичко това ме учуди. Толкова бях свикнал нещата просто да се случват, без да ги забелязвам и без да ме засягат.

Сара проговори:

— Хванал се е с друга!

— Брус? — попитах и Руб ме изгледа със смаяна физиономия.

— Не — озъби се той. — Кралят на Швеция! Кой друг, по дяволите?

— Добре де, добре!

После Сара се извърна и рече:

— Мисля, че ще е най-добре засега да ме оставите сама.

— Окей.

Щом станах и тръгнах с Руб, градът около нас отново ми се стори по-студен от всякога и разбрах, че макар той действително да бе предусетил, че нещо се случва, със сигурност не го беше грижа. Отново бе продължил напред, усещах го. Струваше ми се, че го чувам как се смее и предъвква случилото се. Наблюдава. Внимателно. И се подиграва. И беше студен, така студен, докато гледаше как кръвта на сестра ми изтича зад нашата къща.