Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

— Аз, такова… мислех, че и двамата…

— То и аз съм си една хърба — отсече Руб в отговор. — Вярно, че страшна брада съм пуснал, обаче Брус ще ни утрепе и двамата като едното нищо.

— М-да, прав си.

И тук последва нещо неочаквано.

На вратата се почука или по-скоро се подращи и като отворих, на прага стоеше бившият ми най-добър приятел Грег.

— Може ли да вляза? — попита ме той.

— Ти как мислиш?

Отворих комарника и той влезе вкъщи, като първо метна един поглед на Стив, който както винаги седеше с унила физиономия на верандата.

— Ей, Върколак! — поздрави Грег вътре Руб, в отговор на което Руб заплаши да го изхвърли.

— Извинявай — каза той и аз го заведох в общата ни стая с Руб.

Той седна под прозореца. Мълчаливо.

— Е? — попитах го, докато сядах на леглото си. — Извинявай за въпроса, но какво, по дяволите, те води насам?

Последва бърз и прям отговор:

— Имам нужда от помощ.

Той зарови пръсти в косата си и видях как от нея се разхвърча пърхот. Пърхотът винаги си е бил проблем на Грег. Кефеше го да го изтръсква върху чина в училище.

— Помощ с какво? — продължавах аз сондажа.

— С пари.

— Колко?

— Триста.

— Триста! По дяволите, какви си ги вършил напоследък?

— Абе, не питай. Само… — Лицето му трепна. — Имаш ли ги?

— Боже господи, триста! Де да знам.

Минах в моята половина от килима и извадих всичко, което бях скътал под него. Осемдесет долара.

— Ами тука имам осемдесет. — Извадих банковата си книжка и видях, че в нея имам сто и трийсет. — Значи имам двеста и десет общо. Повече няма откъде да извадя.

— По дяволите, приятел!

Седнах при него на пода, облегнах се на леглото и попитах:

— Я, ако обичаш, ми кажи за какво са ти?

Той нямаше желание.

— Кажи ми или няма да ти дам кинтите. — Това беше лъжа, и двамата го знаехме. И двамата знаехме, че ще си дам парите на Грег и хич няма и да поискам да ми ги връща. Така си беше. Обаче той ми дължеше поне това. Дължеше ми да ми каже за какво ще отидат парите.

— А… — предаде се той. — Едно от приятелчетата ми, Дейл… Познаваш ли го?

Дейл Пери.

Да, много добре го знаех. Беше точно от пичовете, които мразя, защото където и да отидеше, се разкарваше насам-натам все едно кръчмата е негова и аз го мразех и в червата. В час по търговия предната година (учебен предмет, който изобщо не биваше да избирам) той беше взел металната си линийка, нагрял я беше на печката и после я беше допрял до ухото ми. Дяволски ме беше изгорил! Ето кой беше Дейл Пери. И той беше в онази тайфа, дето си бъбреше с хубавите момичета онзи ден на мача.

— Да, знам го — потвърдих спокойно.

— Ами, на няколко от по-големите му приятели трябвало някой да им вземе едни работи. За триста долара.

— Работи?

Разбира се, знаех ги точно какви са тия работи, но реших, че на Грег трябва да му стане поне малко неудобно. В края на краищата щях да му дам всичките си пари до цент. Отиде ми и покупката на уредбата, и всичко. Отидоха ми и изкараните с пот на чело парици от работата с татко през последните седмици. Всичко щеше да изтече в канализацията, защото бившият ми най-добър приятел дойде при мен, тъй като знаеше, че съм единственият, дето няма да го отреже. Никое от новите му приятелчета нямаше да го отърве, но най-първият щеше.

Смахната работа.

Не смятате ли?

Не че старият приятел е чак толкова по-добър приятел. Но просто познаваш човека по-добре и знаеш, че и да се държиш като скапан идиот, и да се излагаш, на него не му пука. Той знае, че и ти ще направиш същото за него. Знаех, че в обратен случай и Грег би направил същото за мен.

Та затова…

— Работи ли? — попитах го. — За какво говориш?

— Нали се сещаш — отвърна той.

Това го пропуснах да мине.

— Да, сещам се.

— Само леки — продължи той — обаче цяла камара. Били са към десет души и всичките се включили, и всичките яко ги домързяло да си ги вземат сами. — Той плъзна гръб по стената и се изхлузи малко по-надолу. — Взех стафа без проблеми, обаче като трябваше да го вардя една нощ, нещата се объркаха.

— А-а — отметнах глава назад и се разхилих. Сигурен бях, че вече знам какво точно се е случило.

— Да, точно така — кимна Грег. — Дъртата, да му се не види, го намерила под леглото ми и дъртият го метнал в огъня. Все едно ми е подписал смъртната присъда… Направо не мога да повярвам, че го е запратил в огъня!

Аз вече се съдирах от смях, защото старецът на Грег беше пред очите ми — ситен-дребен, къдрав, жилав звяр, който псува, та се къса и мята пакета в огъня. Чак и Грег се разсмя покрай мен, въпреки че не спираше да повтаря: „Не е смешно, Кам, никак не е смешно!“