Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

— Защо все така правите?! — крещеше ни тя. — Насинявате си очите, докарвате проклетите съседски кучета до инфаркт! Позор… Срам ме е и от двама ви. Пак!

Дори и татко само си седеше в ъгъла и мълчеше като риба. Не смееше да се обади от страх, че ще е следващият, който ще си го отнесе.

Най-накрая тя направо пощуря, извади отпадъците от кухненската мивка и вместо да ги изнесе навън и да ги сложи в нейната кофа за компост, тя ги захвърли на пода, вдигна ги и пак ги метна, този път в краката ми.

— Като животни сте! — кресна тя още по-гръмогласно и отпреди. А после каза онова, от което като че винаги най-много боли: — Пораснете най-сетне!

Иска ли питане — двамата с Руб разчистихме изцапаното, изнесохме го навън и там си останахме. Не смеехме да влезем.

От прозореца на стаята си надникна Сара, погледна ни, усмихна се и заклати глава, макар да страдаше. Засмя се и това ни накара и нас да се посмеем, а Руб пък да събере кураж и да каже:

— А Патерсън все пак ще го пипнем, хич не се и съмнявай!

— Ще го пипнем! — съгласих се.

Доста по-късно размишлявах над случките от деня, защото сега дължах и на Руб половината от сметката при ветеринаря. Всичко беше тръгнало по нанадолнището, уверявам ви.

— Проклет да е тоя померан — рекох.

— Уф — изсумтя Руб. — Померан със слабо сърце. Такова нещо само на нас може да се случи, бе!

Пред мен има някакъв мъж — вървим по черен път по изгрев.

Той ме гледа.

Аз го гледам.

Стоим на десетина метра един от друг и аз най-сетне решавам да наруша мълчанието.

И казвам:

— Е, и?

— Какво? — идва отговорът му. Облечен е с халат, чеше се по брадата и се опитва да изтръска камъче от сандалите си.

— Ами, не знам — мисля си да кажа. — Като за начало, кой си ти, по дяволите?

Той се усмихва.

Смее се.

Изправя се.

Когато е готов, повтаря въпроса и му отговаря.

— Кой съм аз, по дяволите? — Кратък смях. — Христос съм!

— Христос? Ти съществуваш ли наистина?

— Да, по дяволите. Разбира се, че съществувам!

Решавам да Го изпитам.

— А аз кой съм тогава?

— Кой си ти, не ме интересува. — И той тръгва към мен по пътя, като все така се опитва да изтръска онова камъче от сандала си. — Проклети сандали! — Потътря крак, а после продължава: — Всъщност интересува ме какъв си.

— А какъв съм?

— Нещастен.

— Аха — свивам рамене в знак на съгласие.

— Мога да ти помогна — продължава Той и вече Го очаквам да ми пусне дежурната реплика, която всички онези учители по вероучение пускат при годишното си поклонение в нашето училище. Но той не я пуска.

Вместо това ми подава бутилка червена течност и с жест на ръцете ми показва да я изпия: „До дъно!“

— Какво е това? — питам.

— Вино.

— Сериозно?

— Всъщност не, червен тоник е. Много си малък за алкохол.

— Ааа, направо ми развали кефа!

— Я не ме обвинявай. Не съм виновен аз, казвам ти. Моят старец не ми даде да ти донеса от истинско. Него обвинявай.

— Добре де, добре… А с Него какво става?

— Абе, напоследък е под голямо напрежение.

— Близкият изток ли?

— Да, пак се подкараха. — Той се приближава и ми пошепва: — Между нас да си остане, миналата седмица Той без малко да тури край на цялата тая работа.

— На кое? На света ли?

— Аха.

— Исусе Христе всемогъщи!

По лицето на Христос се изписва разочарование от думите ми.

— А, да бе, извинявай! — казвам. — Тъй не бива да се приказва, да.

— Споко.

— Виж… — Исус беше решил, че е време да минем по същество. — Всъщност дойдох да ти дам това.

Той вади нещо от джоба на халата си и аз го питам:

— Какво е това?

— А, мехлем е. — Той ми го подава. — За кървящия нос.

— Супер! Много благодаря!

Ако се питате дали някога пипнахме оня тип Брус Патерсън, да знаете, че не сме. Планирахме подробно всичко, обаче просто така и не го осъществихме. Вкъщи възникнаха важни проблеми като леденото отношение, с което мама и татко ни удостояваха нас с Руб. Очевидно те не одобряваха особено живота, който водехме, и как му бяхме хванали цаката да ги излагаме. Може да си помислите, че това ледено отношение ни е попарило ентусиазма да си го върнем на Брус за Сара, но не беше така. Нямаше такова нещо. Стив също ни каза да я зарежем тая работа. Пак се беше върнал към старото си поведение в стил „Аз съм по-горе от вас, момчета“ и ни осведоми, че сме идиоти. Всичко това мен ме поуплаши мъничко, но не и Руб. Той беше все така нахъсан и искрено убеден, че не сме виновни за инфаркта на съседското куче. Обясни ми, че като тъпият пес е толкова слаботелесен, нямало е как да избегнем това.