Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Сред джунглата съм и съм с нея. Не виждам лицето й, но знам, че съм с Ребека Конлън. Водя я за ръка и вървим много бързо, привеждаме се покрай разкривени дървета, чиито клони приличат на пръсти, разперени като пукнатини по тавана под сивото небе.

— Побързай — подканям я.

— Защо? — пита ме тя.

— Защото той идва.

— Кой идва?

Не й отговарям, защото не знам. Единственото, в което съм напълно сигурен, е, че чувам стъпки зад нас из джунглата. Чувам как нещо се привежда напред, някой ни преследва.

— Хайде! — подканям я пак.

Стигаме до една река и скачаме в нея, газим припряно през леденостудената вода.

От другата страна виждам нещо нагоре срещу течението на реката и я въвеждам вътре. Това е пещера, сгушила се сред няколко масивни дървета над водата.

Влизаме. Без думи.

Тя се усмихва облекчено.

Не виждам това.

Знам го.

Сядаме в най-задния ъгъл на пещерата и чуваме съзерцателния ромон на речната вода навън, която се спуска все по-надолу и по-надолу. Бавна. Истинска. Знаеща.

Тя се унася.

Заспива.

— Всичко е наред — казвам й и я усещам в прегръдките си. И моите очи се мъчат да заспят, но не могат. Остават широко отворени, докато времето ръмжи и напредва и тишината пада като отмерена мисъл. Даже и реката не чувам вече.

Когато…

Онази фигура влиза в пещерата.

Той пристъпва и се спира.

Той вижда.

Нас.

Има оръжие.

Гледа.

Усмихва се.

Макар и да не виждам лицето му, знам, че се усмихва.

— Какво искаш? — питам уплашено, но тихо, за да не събудя момичето в прегръдките си.

Фигурата не казва нищо. Продължава да пристъпва напред. Бавно. Завърта се. Не!

Разнася се звук като от разцепване и над оръжието в ръката на фигурата се извива дим. Димът се издига към лицето му и се кълби около него. Димът ми подсказва, че се е случило нещо ужасно, и Ребека Конлън се размърдва леко в скута ми.

Запалена клечка кибрит.

Светлина.

Гледам я.

Знам!

Това.

Тя несъмнено е ранена, защото виждам как от сърцето й капе кръв. Бавно. Истинска.

Вдигам очи. Силуетът държи запалената клечка и аз виждам лицето му. Очите му, устните му, изражението му са моите.

— Но ти обеща! — казвам му и изпищявам, мъча се да се събудя. Трябва да се събудя и да знам, че никога, никога няма да й причиня болка.

Както обикновено, в събота с татко отидохме да работим у семейство Конлън.

За да не ви държа в напрежение (ако въобще все още ви интересува), мога да ви съобщя, че този път тя беше там и беше прекрасна както винаги.

Аз все още се трудех под къщата, когато дойде при мен.

— Ей, липсваше ми миналата седмица! — казах, когато тя се появи, и моментално се сгълчах наум: това твърдение прозвуча толкова двусмислено! „Липсваше ми“ — това „не се видяхме с теб“ ли означаваше (какъвто беше замисълът), или исках да кажа „направо ми сломи сърцето, тъпа кучко“? Не бях сигурен какви послания излъчвам. Най-общо, можех само да се надявам, че тя го е възприела като „не се видяхме“. В такава ситуация няма как да изглеждаш напълно отчаян, та макар сърцето ти да те изпепелява отвътре.

— Ами… — Господи, тя го каза с онзи глас, който я правеше истинска! — Нямаше ме нарочно.

Това пък какво беше, по дяволите?

— Какво? — осмелих се да попитам.

— Чу какво ти казах — тя се усмихна широко. — Нямаше ме…

— Заради мен ли?

Тя кимна.

Това на добре ли беше, или на зле?

Звучеше на зле. Много на зле.

Но пък и на добре звучеше — в някакъв болнав, извратен смисъл. Тя занасяше ли се с мен?

Не.

— Не исках да съм тук, защото ме беше… — Тя преглътна. — … страх, че ще се изложа като миналия път.

— Като миналия път? — попитах объркано. — Не изтърсих ли аз тъпотията? — Точно аз бях тоя, който изтресе „Харесва ми да работя тук“. Спомних си го и потръпнах.

И двамата бяхме се свили под къщата, дървените греди бяха надвиснали над нас и сякаш ни предупреждаваха, че секунда невнимание щеше да ни струва разкрасени с цицини глави. Внимавах да не се изправям в цял ръст.

— Ти поне каза нещо — изтъкна тя.

И изведнъж думите рукнаха от мен:

— Никога не бих те наранил! Поне адски ще се старая да не го направя! И причинил болка. Обещавам!

— Моля? — Тя се дръпна назад. — Какво говориш?

— Имам предвид, ако… Добре ли си прекара миналия уикенд? — Празни приказки. Лиготии.