Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Пурпур в небето.

Изтръпвам.

Тръпки лазят дясната ми страна.

Мислите се блъскат.

Крачки.

Сам.

Крачка след крачка.

Сега идва бодливата тел.

Къде да скоча?

Кого да слушам?

Слънце като маргаритка, червеникаво небе.

В началото слънцето се мръщи.

Накрая се усмихва.

Мрачен ден.

Мисли покриват небето.

Мислите са небето.

Стъпки по ограда.

Едната страна на оградата е победа…

Другата… е поражение.

Върви.

Не спирам да вървя.

Вземам решение.

Потта властва.

Тя ме завладява, покорява ме и се стича по лицето ми.

От едната страна — победа.

От другата — поражение.

Облаците са неуверени.

Туптят в небето като барабан, като пулс.

Решавам се…

Скачам.

Високо-високо.

Вятърът ме понася, издига ме още по-високо, зная, че ще ме запокити надолу от онази страна, която поиска.

Където и да се приземя — ще е скоро — зная, че трябва пак да се покатеря горе и да продължа да вървя, но засега съм все още във въздуха.

Накъде поех оттам нататък?

Какво постигнах?

Какво излезе?

Е, това в общи линии е краят, тъй че отговорите ще получите на следващите няколко страници. Съмнявам се да ви изненадат, но знае ли човек. Не ви знам умни ли сте, тъпи ли сте. Може и да сте като Алберт Айнщайн или да имате награда за литература, а може и да сте средна хубост като мен.

Та най-добре да не протакаме повече — сега ще ви разкажа как горе-долу приключиха нещата в този зимен период от живота ми. Краят започна ето така:

Унило.

Бях оклюмал цялата неделя, в понеделник на училище също. Нещо кипеше в мен — надигаше се от стомаха ми нагоре и протягаше ръце, за да ми одере кожата отвътре. Изгаряше ме.

В сряда си поприказвах с Грег в училище, главно заради утрепаната му физиономия.

— Какво ти се е случило? — попитах го, когато се сблъсках с него на една от алеите.

— Абе, зарежи — отвърна ми той. — Нищо.

Обаче и двамата знаехме колко ясно си личи, че ония типове, дето беше купил за тях материала, все още не бяха впечатлени от старанията му, даже и след като им беше кихнал парите.

— Все пак са те обработили, а? — попитах с жална усмивка и Грег също се усмихна.

— Аха, обработиха ме — кимна той. Усмивката му беше многозначителна, иронична. — Решиха да ми теглят един як пердах заради неудобствата, дето съм им ги причинил… При онзи първия тип материалът свършил, та трябвало да ходят другаде и хич не бяха въодушевени.

— И с право — заключих аз.

— Ами сигурно.

След малко се разделихме, аз се обърнах и го погледнах, и се опитах да се помоля за него, както правех по-рано в тази история, но не можах. Просто не можах. Не ме питайте защо. Надявах се всичко с него да е наред, но не можех да събера сили да се моля за това.

Пък и каква ли полза имаше от молитвите ми?

Беше дяволски ясно, че на моята собствена кауза те изобщо не бяха помогнали. Но помните ли — аз така и не сколасах да се помоля за себе си, нали? Може би тъкмо там се криеше причината. В мен. Може би поначало единствената причина да се моля за другите беше да си изпрося и на мен да ми провърви. Вярно ли беше това? Дали? Не. В никакъв случай. Не беше!

Навярно молитвите действително бяха помогнали.

Напълно вероятно е, като се замислиш — защото у дома Сара беше започнала да говори по телефона, за да замести страстното натискане на дивана, Стив беше проходил, Руб малко се беше постегнал, мама и татко изглеждаха прилично доволни, а нямаше съмнение, че Ребека Конлън беше щастлива, докато си фантазира за Дейл Пери…

Изглежда, всички я караха доста добре.

Без мен.

Често се улавях да скандирам думата „мъка“ — жалка твар си бях аз.

Вътрешно циврех.

Хленчех.

Хлипах.

Дращех се отвътре.

А после се смеех.

На себе си.

Това се случи, когато една вечер бях излязъл, след като се навечерях.

Надениците и гъбите се слягаха в стомаха ми и както си влачех всичките терзания, в мен избликна много странен смях. Докато вдигах крака над земята, се усмихнах и чак се подпрях с ръка на един телеграфен стълб да си почина.

Застанал там, пуснах смеха да изригне от мен и минувачите сигурно са ме помислили я за луд, я за дрогиран, я за нещо от сорта. Гледаха ме и сякаш ми казваха: „Какво се смееш?“ Обаче отминаваха бързо и продължаваха към своя живот, а аз стоях, спрял насред моя.