Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

— Ами друг път, може би. — Усмихнах се злобно в мръсната телефонна кабина. Ала гласът ми продължаваше да звучи все така любезно и изпълнен с достойнство.

— Да, да, ще бъде супер. — Приятен, страхотен глас. За последен път ли го чувах? Сигурно, освен ако не беше толкова тъпа, че да си остане у тях следващата събота и неделя, когато с татко щяхме да довършим работата.

Да, гласът й… И кой знае защо, вече не можех да съм сигурен, че ми звучи толкова истински. Сега беше твърде далеч от обсега ми, за да е истински.

— Хайде, до скоро виждане — завърших, обаче никого нямаше да видя скоро.

— Хайде, чааао. — И това оскърбление за капак.

Чух я как после затвори и беше безмилостно. Слухтях напрегнато и звукът все едно ми раздираше главата. Бавно отпуснах слушалката и я оставих да виси полумъртва.

Заловена.

Изтезавана.

Обесена.

Оставих я да виси и тръгнах към вкъщи. Връщането не беше чак толкова гадно, колкото сигурно си мислите, защото в главата ми се блъскаха мисли и с тях времето минаваше бързо. Всяка стъпка оставяше на тротоара невидим отпечатък и само аз можех да го подуша по своя път от миналото към бъдещето. Късмет!

По средата на пътя забелязах в една странична уличка друга телефонна кабина — седеше си там, подиграваше ми се и се смееше.

— Ха! — Само това си казах, продължих да вървя и се почесах по лопатката с уморена длан, изпъната в края на огънат и извъртян лакът.

Този път влязох през входната врата със залитане, помотах се вътре и си легнах към десет и половина.

Не заспах.

Потях се в треска и бях сам.

Виждах неща, полепнали по очите ми.

Захвърлени в тях.

Виждах всичко. Всяка една подробност. От бейзболна бухалка и бухалка за крикет, лечение с флуорид, прът без знак, сънища, бащи, братя, майка, сестра, Брус, приятел, момиче, глас, изчезнал — и всичко това влизаше… В мен.

Моят живот мачкаше леглото ми.

Усещах как сълзи падат по лицето ми като чукове.

Видях се как вървя към онзи телефон.

Разговарям.

Клатушкам се към дома.

После — наближаваше един часът — станах, обух си джинсите и излязох бос в задния двор.

Излязох от нашата стая.

Надолу по коридора.

Навън през задната врата.

В мразовитата нощ.

По цимента, и в тревата, и накрая се спрях.

Стоях там и се взирах в небето и в града край мен. Стоях, отпуснал ръце отстрани до тялото си, и виждах какво се е случило с мен, и кой съм аз, и как винаги ще стоят нещата за мен. Виждах истината. Нямаше вече мечти и чудене. Знаех кой съм и как ще постъпвам винаги. Вярвах в това, а зъбите ми тракаха и очите ми преливаха.

Устата ми се отвори.

И онова се случи.

Да — с отметната нагоре към небето глава, аз започнах да вия.

Изпънал ръце край тялото си, виех и всичко се изливаше от мен. Видения бълваха от гърлото ми и гласове от миналото ме обкръжаваха. Небето се вслушваше. Градът — не. Не ми пукаше. Пукаше ми само за това, че вия и можех да чуя гласа си и да си спомня, че в това момче имаше сила и то имаше какво да предложи. О, как само виех, тъй гръмогласно и отчаяно, и съобщавах на света, че съм тук и няма да се предам.

Не и тази вечер.

Нито никога!

Да, аз виех и без да забележа, семейството ми се беше наредило на прага на задния вход, гледаше ме и се чудеше какво ли ме е прихванало.

Отначало всичко е черно-бяло.

Черно върху бяло.

Там вървя — по страниците.

Тези страници.

Понякога става така, че единият ми крак е сред страниците и думите, а другият — в онова, което те разказват. Понякога отново съм там, кроя планове с Руб, карам се с него, работя с татко, майка ми ме нарича див звяр, гледам как животът на Сара се препъва в ръцете на Брус и казвам на Стив, че ще му разбия физиономията, ако някога пак ме нарече смотаняк. Виждам дори как купеният материал на Грег издимява през комина и дрогира въздуха над покрива му. Една стъпка ме повежда към дома на Ребека Конлън, работя там, звъня у тях по телефона. Една стъпка ме поставя сред картината, на която виси обесена телефонната слушалка, мъртва, и само остатъците от моя глас трептят в нея.

Понякога, когато съм навлязъл дълбоко сред страниците, буквите, съставящи всяка дума, приличат на грамадните здания на града. Аз стоя в подножието им и гледам нагоре.

Понякога тичам.

Пълзя.

През…

… всяка страница.

Понякога сънищата ме завиват, ала друг път одират плътта от душата ми или ми вземат одеялото и ме оставят сам със себе си на студа.